Разбира се, второто!
Основната пречка е, че всеки разум се отнася крайно негативно към външната намеса. Инстинктите за самосъхранение са присъщи на цивилизациите в не по-малка степен, отколкото на отделната личност. Когато срещнем току-що осъзнала се, неразвита технически раса, можем да й оказваме положително въздействие, да я приобщим към идеите на приятелството. Това е работата на прогресорите. Тежък и продължителен труд, но достатъчно отработен и поддаващ се на прогнози. Не всеки прогресор може да стане наставник, но всеки наставник е способен да стане прогресор…
Но ако расата вече е развита технически, а не е развита духовно?
Ако нашата помощ бъде сметната за намеса и агресия?
Именно затова съществува концепцията за регресорството, която заема първия и най-тежък етап по пътя към приятелството. Регресията на цивилизацията свежда нейния технически и преди всичко военен потенциал до нула, по възможност запазвайки културните и нравствени постижения на бъдещите приятели. Обществата със степен на развитие, аналогични на каменната или костената ера при хората, приемат помощта и идеята за приятелството с радост и благодарност.
Основните известни на всички постулати на регресорството са:
Първо, принципът на добрите намерения.
Второ, принципът на по-малкото зло.
Трето, принципът на обратимостта на истината, от който следва аксиомата за липсата на лъжа.
Четвърто, принципът на моралната гъвкавост.
По-нататък ще разгледам шест допълнителни постулати на регресорството, включително някои, които на пръв поглед не са безспорни, като отговорността на културата и свободата на второстепенното. Но ще започнем именно с основните постулати…“
Оставих книгата.
Почувствах се някак зле!
Бедата не е там, че разбираемите и безспорни истини предизвикват неприязън в мен. Най-странното е, че тази неприязън е някаква лична, сякаш оскърбителна за мен самия!
Трудно ще ми бъде. Много трудно.
Станах и отидох в санитарния блок. Той се оказа неочаквано голям, със сияещата белота на триъгълна вана, с мивка, пълна с дезинфекциращ гел и разбира се, с тоалетна чиния. На стената имаше картина, покрита с тъмен, леко прозрачен найлон: малко момче, грижливо миещо ръцете си, и надпис: „Трябва да се миеш сутрин и вечер!“
Хигиената е много важно нещо. Разбирам.
Спомних си глупавия си порив, накарал ме да хвана Таг за ръката.
Изглежда, това не беше прието!
Откъде се появи у мен мисълта, че такъв жест е допустим?
Трябва да се наспя. Трябва да си почина, и утре светът ще ми се стори по-разбираем и привичен. Това ще се случва всеки ден, ще усвоявам морала и нормите на Родината, ще стана свой човек, ще се заема отново с регресорство, Родината ще намери аларите и ще сведе агресивния им потенциал до нула. Някога те ще станат наши приятели.
Интересно, а онези същества, които приличат на нас, също ли се нуждаят от намесата на регресори? Или имат достатъчно ум, за да приемат помощ доброволно?
Измих ръцете си, а после, след кратко колебание, реших да започна правилен живот още от първата вечер и се заех да изучавам механизма на душа. Няколко минути по-късно, след като се бях облял два пъти с вода, първо ледена, а после гореща, се справих и с това. Съблякох се, сякаш все още имаше нужда от това, влязох във ваната и се изкъпах грижливо.
А да сгъвам прецизно мокрите дрехи беше глупаво. Разхвърлях ги по рафтовете, така, че да изсъхнат до сутринта, мушнах се под одеялото и заспах. Заспах толкова дълбоко, че дори малките размери на възглавницата не ми попречиха.
Присъни ми се типичен сън-който-се-нуждае-от-обсъждане-с-наставника. Лош сън.
В мен беше влязла някаква амебоподобна течна твар, беше се стекла из тялото ми, беше пуснала пипала в сърцето и черния ми дроб, беше замаяла с отровата си мозъка ми… Бях проснат върху неравна метална плоча, около мен стояха кошмарни същества, а сред тях — човек, старец, моят наставник, макар и да не приличаше на Пер…
А аз търпях, търпях всичко, защото така трябваше, и разбирах — целият ми живот, болката ми — всичко е само прах по вятъра на съдбата, дреболия, незаслужаваща внимание…
— Ник! Ники…
Тварта пълзеше вътре в мен, възнамеряваше да изучи всяка клетка на тялото ми, всеки нерв и всеки мускул. Не винаги болеше, но винаги беше противно…
— Ники!
Простенах и се събудих.
Кати седеше до мен на леглото и се вглеждаше тревожно в лицето ми.
— Ти плачеше — каза тя. — Плачеше в съня си, Ники…
Преглътнах. Гърлото ми беше сухо, сърцето туптеше безумно в гърдите ми.