— Излизай, излизай — повика ме той енергично. Тръгнах към него с вдървена походка. Цилиндърът зад гърба ми се затвори.
До Таг стояха двама — възрастна жена и млад мъж. И двамата бяха облечени с пъстри дрехи, с весели лица, но леко недоволни.
— Още минута, приятели — изрече Таг с извинителен тон. — Още един човек.
Кимнах машинално на хората, които вероятно смятаха да напуснат Служенето, спрях се, вдигнах глава.
Някаква статуя пробиваше небето.
Никога не бях виждал толкова огромни паметници… не, сгради, направени във вид на паметници. Възрастен човек с наметало… съзнанието възприемаше само отделни щрихи и не можеше да побере в себе си цялата картина. Разумът отказваше да оцени височината, но забелязах, че главата на статуята е на едно ниво с облаците.
— Сградата на Световния съвет е увенчана с алегорична фигура на наставника — съобщи Таг с тон на екскурзовод. — Построена преди двеста години, това е най-високата сграда в Родината. Когато технологията за изпитания на кваркови реактори изискваше създаването на сграда, надвишаваща по големина сградата на Съвета, беше намерено компромисно решение. Тестовата сграда беше построена, но първо височината на сградата на Съвета беше увеличена с килокрачка.
— Да вървим, момчета! — Кати изскочи от кабината. — Нямаме много време!
Тръгнахме из парка. Подножието на сградата беше съвсем близо, навсякъде имаше кабини. Оказа се, че има и много хора навсякъде. Те се разхождаха из парка, седяха по пейките или направо на тревата и се любуваха на сградата. Не знам какво приятно намираха в тази гигантска статуя. Лично мен това чудовищно съоръжение ме потискаше.
— А, ето защо шеста кабина е блокирана — възкликна Таг, докато крачеше. — Екскурзия.
От цилиндъра едно след друго излизаха деца. Първите деца, които виждах в Родината. Бяха само момчета. Изскачаха от кабината с радостни възгласи, но веднага млъкваха и се събираха на групи от по четири-пет души около невъзмутимия си наставник.
— За първи път са в Служенето, веднага си личи — каза Таг добродушно и леко снизходително. — Разбирам ги.
— Аз също — отговорих, наблюдавайки децата.
Едно от момчетата изтича към наставника си, прегърна го, попита нещо, сочейки сградата на Съвета. Наставникът се засмя, погали го по главата, прегърна го през рамото.
Няма правила без изключения?
Няма изключения без причина?
Какво значи докосването в свят, където телесните съприкосновения са негласно табу?
Що за сила се крие в докосването на чуждата ръка? Топлота, любов, грижа, доверие?
Но нали това са движещите сили на нашия морал? Приятелство, любов, равенство… или, казано поетично — братство. Защо да се прави любовта табу, защо да се ограничава топлотата?
Може би монополът върху любовта е най-силното оръжие на света? Крепостната ера, с нейните епидемии, чуми и язви, ни е отучила от телесното съприкосновение. Свела го е до минимум, направила го е несъвместимо с добрия тон. Но ако някъде в душата има потребност от докосването на човешка ръка, ако детето помни целувките на майка си и тъгува за тях между уютните стени на интерната, в какви ще се превърнат наставниците? В единствените, които могат да те прегърнат, да те утешат, да те похвалят, приласкаят, накажат?
Светци?
Поклатих глава.
Какви отвратителни мисли ми хрумват! Какво ми става, та нали съм част от този свят, плът от неговата плът! И моят свят е изпълнен с доброта и любов — само аз, свил се в амнезията си в тъмните дълбини на подсъзнанието, искам нещо забранено, отдавна отхвърлено от историята…
— Какво ти е, Ники?
Погледът на Кати беше тревожен.
— Трудно е да си новороден — отговорих аз.
Отвътре сградата на Световния съвет се оказа още по-потискаща, отколкото отвън. Тук не признаваха малките стаи. Анфиладата на залите, минаваща през постамента на „алегоричната фигура на наставника“, беше толкова огромна, че не бих се учудил да видя летателни апарати, реещи се из помещението. Но вместо тях из въздуха се плъзгаха обикновени летателни платформи.
— Седма зала, до информационните стендове — каза Кати. — По-бързо! Таг, хвани платформа!
Хората бяха много. Гонеха задачите си, озъртаха се, изучавайки очаровано сводестите тавани, изрисувани с ярки фрески, тълпяха се около колонките на терминалите, разхвърляни из залата. Бяха дошли тук да почиват и да работят. Отнякъде долиташе тиха музика, чуваше се шумоленето на стъпки, тихите разговори се сливаха в лека глъчка.
Пристигнахме при седма зала на платформа, заедно със сериозен, мълчалив наставник, явно бързащ по свои задачи, и група деца. Те навярно просто се шляеха из центъра на Родината и гледаха наставника с възторжена почтителност. Впрочем и към нас поглеждаха с уважение. Явно правехме впечатление на хора, които не са дошли тук напразно.