— Професията на наставник? — възкликна учудено Ана.
Биг се почеса в основата на носа.
— Ники ще поработи с мен известно време. В обикновен режим на помощник. По-нататък, ако всичко потръгне както трябва, ще получи собствена група…
Ана ме гледаше накриво. Изглежда предложението на Пер не й хареса особено. Но тя си затрая.
— Помня предложението на медицинската група на Съвета — продължи Пер невъзмутимо. — Дежурства в енергостанциите, работа в селското стопанство, санаторен режим…
— Това беше само едно от предложенията! — отговори навъсено Ана.
— Разбирам. И все пак мисля, че е желателно работата на Ники да е свързана с контакт с хората. Там, където може да прояви най-добрите си качества.
Изглежда никой не можеше да възрази против този довод.
— Гарантирам за него — добави Пер.
Ана махна с ръка:
— Добре. Медицинската група е съгласна. Но вие сте лично отговорен, наставнико.
— Разбира се.
Настъпи тишина. Биг, Ана и Пер ме гледаха. Какво, това ли е всичко? Решението на Световния съвет е взето?
— Благодаря — отговорих. — Ще оправдая доверието на наставника и Съвета.
— Никой ли няма възражения? — попита Пер на висок глас. И аз изведнъж забелязах, че в цялата зала цари пълна тишина. Всички гледаха нашата маса. И вероятно бяха слушали целия разговор!
— Само ако поемете отговорност за него, Пер…
Гласът се разнесе съвсем отблизо. Говореше човекът с широкото чело, който преди това бе беседвал с малкия приятел, докато лежеше на дивана.
— Разбира се — отговори наставникът по същия начин, по който бе отвърнал и на Ана.
— Решението е взето. — Биг ми кимна. — Ник, ако Далечното разузнаване има нужда от консултация с теб, ще те потърсим.
— Да — прошепнах аз. — Разбира се.
— Успех — каза Биг.
Пръстите на наставника легнаха върху рамото ми.
— Да вървим, Ники. Няма защо да задържаме Съвета повече.
Изправих се, кимнах на Ана. Възрастната жена явно беше недоволна от решението, но ми се усмихна. Сякаш по задължение.
И това е всичко?
Да!
Вече никой не ме гледаше. Не, онзи, който обичаше да се излежава на диванчета, ме съпроводи със замислен поглед. И Биг добродушно ми махна с ръка.
— Въпрос на екологичната служба на Западните пустини… — разнесе се в залата. — Пускането на кварковите реактори, осъществено в рамките на програмата на Заминаването, нанесе сериозни вреди на реликтовите…
Синьото сияние погълна звука. Погледнах наставника. Лицето му беше много сериозно. По челото му бяха избили капки пот.
— Можеха да се вземат и много по-неприятни решения, нали? — попитах аз.
Собственият ми глас ми изглеждаше чужд. Променен и тих. Изглежда край синьото сияние действаше някакво поле.
— Да.
Прехвърлихме се обратно в седма зала и видях чакащите ни приятели.
— Рискуваш ли, Пер?
Наставникът обърна рязко глава.
— Надявам се, че не.
— Какъв по-лош вариант можеше да има?
— Не бива да стоим дълго време в транспортната зона — каза Пер сухо.
— И все пак?
— Санаторен режим.
Наставникът ме поведе със себе си и аз се подчиних.
При други обстоятелства бих побродил из залите на Световния съвет. Рисунките по таваните, въпреки всичко, бяха доста интересни. А и наблюдаването на посетителите ми се струваше достойно занимание.
Но сега прекалено ме потискаше неотдавнашното пребиваване в заседателната зала. Качихме се на свободна платформа, Кати зададе курс към изхода.
— Смутен ли си от нещо, Ники? — попита Пер. Не си струваше да се учудвам от проницателността на наставника, още по-малко пък — да възразявам.
— Малко. От две неща.
— Ще се опитам да разсея съмненията ти.
— Никой не поиска моето мнение, наставнико. Съветът реши с какво ще се занимавам до края на живота си, но никой не се поинтересува от моето мнение.
— Ясно. — Пер погледна Кати, тя кимна с разбиране. — Какво още?
— Не си представям по какъв начин двеста души могат да контролират съдбата на човечеството. Още повече в такава обстановка… безкрайно пиене на чай.
— Двата въпроса, както често се случва, си отговарят взаимно, момчето ми.
Свих рамене.
— Ники, Световният съвет взе решение, опирайки се на мнението на хора, които добре те познават. Ана, Биг и аз си представяме достатъчно ясно каква професия и каква съдба ще ти позволят да живееш пълноценно. Случайният избор на жизнен път е изживян още в крепостната ера, след формирането на институтите за наставничество. Сега цивилизацията ни се състои от хора, които заемат своето място. Разбираш ли? Световният съвет не се намесва в дребните проблеми, тъй като това не е необходимо. Те се разрешават на равнище отделна личност, и на равнище наставник и възпитаник. Ето защо обстановката на заседанията на Съвета не изискват фалшива тържественост и съсредоточеност. Какво значение има как хората ще преодоляват информационния поток — седейки пред терминалите или пиейки кафе?