— А вие сам ли дойдохте?
— Не, с приятелите ми и наставника.
Момчето погледна накриво кабината и взе решение:
— Тогава ще избягам.
Свих рамене и казах:
— Ами бягай тогава. Но момчето се бавеше.
— Пропускам занятия! — изстреля най-накрая то, явно във възторг от собствената си смелост.
— Браво — похвалих го аз искрено.
Изглежда той се обърка. Поколеба се, после храстите зашумяха и между дърветата се мярна малка бягаща фигурка.
Да, направо прекрасен наставник ще излезе от мен.
През пластмасата на кабината блесна светлина. Вратата се отвори и излезе Пер. Погледна ме внимателно:
— Сам ли си тук?
— Да — излъгах аз, без да се поколебая. Толкова безгрижно, че наставникът изглежда ми повярва.
— Разпознаваш ли нещо, Ники? Обажда ли се сърцето ти?
— Не. Но тук ми харесва.
— И това е нещо — въздъхна Пер. Приближи се към мен. Походката му и без това беше бодра, младежка, а сега бе станала пружинираща, енергична, сякаш боровият въздух вливаше сила в него. — Не можеше да не ти хареса, Ники.
От кабината излезе Кати, после Таг, после Ган. На лицата им се изписа такъв възторг, че им завидях.
— Не съм идвала тук от година — възкликна Кати. — Момчета, всичко е като преди! Дори гнездото на цвърчача си е на старото място.
Хвърлих поглед към храстите и се опитах да открия гнездото на тайнствения цвърчач, но не успях да видя нищо.
— Сега е хубав момент — каза Пер. — Малките имат следобедна почивка. Големите — занятия или подготовка-за-труд. Няма да обезпокоим никого.
Тръгнахме по пътечката. Забелязах как всички ме поглеждат, сякаш очакват, че ще стане чудо и ще възкликна: „Спомням си! Ето на това дърво се катерихме като малки! Ето го храстът, на който се одраска Ган!“
Общо взето можех да кажа нещо такова. Околностите на кабината със сигурност са били място за детски игри, тук сме правили тайни къщички и сме криели секретни бележки. Момчето, дебнещо случайни гости при кабината, беше отлично доказателство за това. Но не ми се искаше да лъжа, дори за да доставя удоволствие на приятелите си.
Те и без това ще кажат сами всичко, което бих могъл да измисля.
— Ники, помниш ли, тук играехме на регресори! — каза Таг. — Ти се криеше в засада и свали с арбалетна стрела баретата на Ган. После Кати те гони половин ден из парка!
— И догони ли ме? — поинтересувах се аз.
Таг въздъхна:
— Май да… Кати, нали го догони?
— И за малко да го удавя в езерото — каза мрачно Кати. — Какво ти стана тогава, Ник, ти винаги си бил предпазлив в игрите!
— Ники има природна склонност към импулсивни постъпки — подхвърли наставникът през рамо. — Дълго време го учих да потиска тези пориви.
Говореха още нещо. Спомняха си разни игри, състезания, обиди и сдобрявания, станали ту тук… ту там… по-надалече… по-близо…
Но на мен тези спомени не ми носеха нищо, освен тъга.
Детството и юношеството ми са откраднати. Настоящето е пълно със загадки. Бъдещето е в мъгла.
Така се стремях към Родината! Надявах се, че тя ще ми върне мен самия. Но няма чудеса. И този свят — толкова добър и уреден, толкова топъл и радостен — е чужд за мен.
Чужд завинаги.
Дърветата оредяха и ние тръгнахме към сградите на интерната.
Първото ми впечатление беше чувството за покой. Сградите бяха много стари, построени от грапави камъни, някога навярно бели, а сега потъмнели. Стените бяха обрасли с поветица, сред зелените стъбълца, обсипани с дребни оранжеви цветове, се мяркаха и жълти, изсъхнали стебла. До прозорците, почти всички от които бяха широко отворени, стеблата на поветицата изглеждаха някак раздърпани, с окъсани листа и цветове. Разбираемо…
— Обичах ли да се измъквам нощем от интерната през прозореца? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.
Ган и Таг се спогледаха смутено.
— Всички ние обичахме това — призна Ган. — Спомняш ли си?
— Съмнявам се — казах аз.
Лехите покрай стените бяха разкопани. Точно в момента с тях се занимаваше ято малчугани по къси гащета и потници. Изтръгваха плевелите и поливаха цветята с малки лейки. Когато ни видяха, те прекъснаха своята подготовка-за-труд и ни зяпнаха. Възторгът им беше насочен предимно към наставника Пер, но и за нас остана порция от тяхното „здравейте!“ и „за дълго ли сте тук?“.
Пер веднага бе обграден от десетина деца. Той стоеше, галеше рошавите главици, отговаряше на разни въпроси и на свой ред разпитваше децата. Беше много трогателно. Само за някакво малко момиченце не се намери място до наставника и тя обикаляше наоколо, опитвайки се да бъде докосната от нежните ръце на Пер. После, осъзнала, че няма да се добере до него, спря и ни погледна нацупено и обидено.