Общо взето не придадох никакво значение на постъпката си. Просто се усмихнах на детето и го погалих по главата.
За миг момиченцето ме гледаше с недоумение. После се притисна към мен, сякаш искаше нова ласка.
Децата започнаха да се отделят от Пер и да идват към мен.
Двамата с наставника се гледахме безмълвно.
— Това е бъдещият наставник Ник — изрече Пер на висок глас. — А сега — към подготовката-за-труд. Нали искате вашите наставници да се гордеят с вас?
Минахме покрай неохотно разотиващите се деца и тръгнахме към входа на сградата.
— Ще станеш добър наставник — каза тихо Пер. — Не се съмнявам, че след десет-дванайсет години ще си в Световния съвет. Само не бързай.
— Не бързам.
— Ти си много емоционален, Ники. Ти си млад и енергичен. Но тепърва ти предстои да се учиш.
— Знам.
В интерната имаше обикновени врати, а не топлинни завеси. От всичко тук лъхаше на старинност. Дебелите килими по пода, картините по стените — не епични, като в залите на Съвета, а обикновени красиви пейзажи. Протрити кресла във фоайето. Неизменните екрани с терминали. В ъгъла до входа, под старинна лъсната медна камбана, стоеше едно момченце. Навярно това беше някакъв ритуален пост, той дори не помръдна при появата ни, само едва забележимо премести погледа си, стараейки се да ни разгледа.
— Здрасти… Лоти — поздрави го наставника с едва забележимо забавяне пред името. Момчето се усмихна.
— Здравейте, наставнико!
— А кой ще поздрави гостите? — попита Пер с упрек.
— Здравейте! — възкликна момчето.
Все по-силно и по-силно ме обземаше усещането за нереалността на случващото се.
Това не е моят дом!
Не може да съм израсъл тук!
Даряван с дозирани ласки от наставниците, изтръгващ плевелите от лехите, измъкващ се нощем през прозореца в кратки търсения на свобода… Това не съм аз! Не!
Качихме се по широката стълба с парапет от златисти прътове и протрита дръжка, поздравявайки децата, които миеха прозорците и подовете.
Хигиена. Разбирам.
— Ето ги вратите на нашата стая, Ники! — възкликна Таг. Стори ми се, че от вълнение дори е готов да ме хване за ръката. Кати ме погледна без особени емоции, Ган кимна флегматично.
— Първо при мен — поклати глава Пер. — Да видим къде мога да ви настаня. Може би… — Той не довърши изречението.
Наставникът живееше на четвъртия етаж. Стори ми се, че не му е много лесно да се катери по стълбите, но тук изобщо нямаше асансьори.
— Влизайте, момчета — каза Пер, отваряйки с едно докосване на дланта вратата си. — Влизайте.
Стаята беше голяма и светла. И това май беше всичко, което можеше да се каже за нея. Тясно легло, убежище на аскет, огромен екран на терминал, две кресла до масата, рафтове с книги и вещи… Моето жилище изглеждаше като умалено копие на тази стая.
Впрочем намери се една разлика. Свободната от мебели стена беше облепена с малки снимки. Те бяха разхвърляни без някакъв особен ред, на групи от по четири-пет.
Детски лица.
Наставникът Пер бе отгледал доста възпитаници. Застинах до стената, плъзгайки поглед по усмихнатите детски лица. Надявах се да намеря своята снимка — и се страхувах от това.
Първо видях малкия Таг. Като дете е бил по-светлокос, но го познах. Ган също, без усилие. В тази група снимки оставаха още две момчета. Единият — с яркочервена коса, луничав, за такива казват: „Майчицата ги обича“, широко усмихнат.
— Инка? — попитах аз.
— Инка — потвърди тихо наставникът. — Той загина… остана там… прикриваше Заминаването.
— Таг ми разказа — кимнах аз.
Значи другият съм аз?
Изглежда бях единственото момче на цялата стена, което не се усмихваше. Навъсен, даже напрегнат.
Едва ли наставникът не е могъл да улови друг момент, в който да ме снима. Явно така му се е сторило по-правилно, по-правдиво.
— Винаги ли съм бил такъв сериозен? — попитах аз.
— По принцип да — съгласи се наставникът. — Дори когато вършеше пакости.
Той гледа още миг снимката на Инка, после отиде при терминала. Възкликна с преднамерена бодрост:
— Значи така, дванайсета група! Вие сте на гости на интерната за три денонощия!
— Ура! — каза Ган със сериозно изражение.
— Това се отнася и за госта от… ъъъ…
— Седма група, наставница — Сени Аруано — напомни Кати.
— Това се отнася и за госта от седма група.
— Ура — съгласи се Кати.
— Ще ви намерим временна работа. — Пер въздъхна. — Медицинските изследвания никога не са излишни, лекциите за чуждите форми на живот — също. А на теб, Ган, ще ти се наложи да се поровиш из управляващите ни системи.