— Още ли са старите? — поинтересува се Ган.
— А, за какво са ни свръхбързи системи? — сви рамене Пер. — Така, къде да ви настаня…
Той докосна терминала. Екранът светна.
— Вашата стая е заета — изрече със съжаление. — Леле какъв бардак е при тази група…
Направих няколко стъпки към масата.
На екрана се виждаше тясна, дълга стая. Гледната точка беше някъде отгоре. Четири легла, на две от тях — разхвърляни дрехи. Панталонки, ризки, бельо. Продупчено камъче на ремък. Изображението постоянно се местеше, приближаваше и се отдалечаваше, в кадър попадаха стените, вратата, прозорците, сякаш камерата се вглеждаше ненаситно и съсредоточено в чуждия дом. Ето бърз хищен набег — ученическа тетрадка. Камерата се плъзна по редовете, обърна се, за да може да се чете по-удобно. Като че ли стихове.
— Техният наставник… според мен е Дон…
Пер ме погледна накриво.
— Какво ти е, Ники?
Аз мълчах.
— Между другото, първият тест — усмихна се старецът. — Как би се справил ти с тази ситуация и би научил децата на ред?
Изображението се смени отново. Камерата надникна в банята и се спря неодобрително на смачканите и захвърлени в ъгъла чорапи…
— Преди всичко не бих надничал в чужди стаи — прошепнах аз.
Настъпи мъртвешка тишина.
— Това не е чужда стая, Ники! — натърти наставникът. — Това са възпитаници на нашия интернат.
— Знаят ли, че ги наблюдават?
— Разбира се! Разбира се, че не!
Камерата надникна гнусливо в тоалетната чиния и се отдалечи от банята.
— Това е гадно — казах аз. Огледах се, търсейки подкрепа в лицата на приятелите си.
Не, нямаше да я получа.
— Кое е гадно, Ники? — възкликна възмутено Пер. Старческото лице затрепери в нямо негодувание. — Гадно е, че не се позволява на малолетните пакостници да бягат от интерната на космодрума? Гадно е, че се пресичат недостатъците им в самото им начало? Гадно е, че когато децата говорят след полунощ, се пускат инфрачервените лъчи и им се позволява да се наспят преди новия чудесен ден?
Направо ми се заповдига. Ръцете ми се разтрепериха.
Ето сега вярвам, че съм бил прекалено импулсивен…
— Гадно е да следиш — казах аз. — Гадно е да следиш и да заповядваш. Да научаваш разни неща чрез измама. Да се правиш на добър, а да излъжеш нечие доверие.
— Не си прав, Ники — каза мрачно иззад гърба ми Ган.
— Не бива така, Ник! — подкрепи го примирително Таг. — Извини се…
Аз — да се извиня?!
Само Кати мълчеше…
— Когато станеш наставник — прошепна Пер, — ще разбереш.
— Няма да шпионирам!
— Тогава няма да можеш да помогнеш на децата!
— Значи няма да стана наставник!
Старецът заклати глава:
— Опомни се, момче! Гарантирах за теб пред Съвета!
— Напразно!
— Та ти знаеше, че територията на интерната се наблюдава! Всички научават това, когато пораснат. Всички разбират, че това е необходимо!
— Аз не съм всички!
— Ако Сени Аурано не беше наблюдавала момичетата, обличащи кукли, и не беше помогнала на Кати да осъзнае таланта си на лекар и художествената си бездарност, сега тя щеше да е никому ненужна, измъчвана от собственото си бездарие моделиерка! — изкрещя наставникът. Успокои дишането си. — Ако не бях прочел юношеските ти стихове, щеше да израснеш като негоден за нищо поет! Щеше да четеш на площадите… — той смръщи чело — „Хиляди птици летят срещу огъня, хиляди ослепяват, хиляди се страхуват, хиляди птици загиват, хиляди трупа остават…“
— Щом това е толкова бездарно — попитах аз много спокойно, — защо все още го помните?
— Мой дълг е да помня всички неуспехи на възпитаниците си!
— Аз също го помня — обади се неочаквано Кати. — Спомням си как го рецитираше, Ники, сякаш е било вчера… „И пазачът не може да понесе да гледа как любимците му гинат. В ада да пропадне! — казва той. И спира фара. Угасва фарът — и корабът на риф попада. Кораб от тропически страни, превозващ птици хиляди, хиляди птици от тропически страни. Хиляди потъващи птици.“
— Глупости — изрече рязко наставникът. — Кати си спомня, защото отношенията й с теб винаги са били излишно емоционални. Но нали никой не е възпрепятствал това! Вие бяхте признати за хармонична двойка и на всичките ви детски лудории…
— Вие сте подлец, наставнико — казах аз и го зашлевих по бузата.
Леко.
Без желание да причиня вреда на този възрастен човек.
Но с пълната увереност, че идва момент, в който лекият шамар по бузата заменя дългите и безсмислени приказки, изразяващи неприязън.
Пер залитна, сякаш го бях ударил с всичка сила. Притисна длан към лицето си.
А на мен ми хванаха ръцете зад гърба.