Започваше да става забавно.
— Не ви ли се струва, че всички вие не сте прави? — попитах аз.
— Обществото не може да греши.
— И защо?
— Грешките са отклонение на личността от законите на обществото. По определение обществото не може да допуска грешки.
У мен се появи подозрението, че говоря с машина.
— А ако изходните определения са неправилни?
— Изводът за неправилното функциониране на системата може да бъде направен само при излизането от нейните рамки. Вие се намирате в обществото, Ник Ример.
— Намирам се в затвор — отговорих аз.
— Всичко ли казахте?
Замислих се за момент.
— Да, абсолютно всичко.
— Решението е взето и доведено до всеобщо сведение.
Екранът угасна.
Колко бързо и печално завърши кариерата ми на наставник!
Чаках десет минути, а след това, решавайки, че скоро няма да дойдат за мен, се настаних по-удобно и се опитах да заспя. Разбира се, вратата незабавно се отвори.
За мен бяха дошли Ган и Таг.
Или беше прието конвойните мисии да се възлагат на приятелите на престъпника, или никой от наставниците не искаше да си цапа ръцете с мен.
— Ример, ставай — каза Ган. Държеше оръжие — малък сребрист пистолет.
— Как се казва това нещо? — попитах аз, докато се изправях.
Ган не беше на себе си. Изживяваше всичко много трудно. Само че ми изглеждаше неестествено да го съжалявам, като се има предвид положението, в която бях.
— Това е мускулен релаксатор, Ример. Използва се в медицината при състояние на конвулсии. Предизвиква временно изключване на мускулатурата.
— Колко удобно, а? — усмихнах се аз. — Знаеш ли, на моя кораб също нямаше оръжия. Изпепелих корабите на не-приятелите със съвсем мирни средства…
— Ример, ти си болен. Хората отдавна нямат необходимост от оръжия.
— Разбира се. При такова количество мирна техника…
Минах покрай тях и излязох в коридора. Таг и Ган отстъпиха и се озоваха зад гърба ми.
— Ример, върви напред, ние ще ти показваме посоката.
— Вече забрави името ми ли, Ган?
— Ник, недей — помоли Таг. — Нали разбираш, че правата ти са ограничени?
— Да, предполагам. Накъде да вървя?
— Към изхода. И към транспортната кабина.
Болницата, в която се намираше изолаторът, беше пуста. Минахме покрай прозрачните стени на залите с грижливо оправени легла, покрай огромната, блестяща бяла операционна, излязохме в общия коридор и тръгнахме към изхода. Под медната камбана на изхода стоеше същото онова момче. То ме изгледа с почти свещен ужас.
Горкият Лоти, колко ли продължава безумната ти вахта на входа на интерната?
— Ри… Ник, обещай, че няма да се опитваш да избягаш.
— Това пък защо?
— Не искам да плаша децата с оръжието.
— Добре — съгласих се аз. — Скрий го.
— Мога да го извадя бързо — съобщи Ган.
В този момент започнах да се кикотя. Какво, те да не играят и досега на регресори?
Така и напуснахме „Светлината на Майчицата“ — трима приятели, единият весел, а другите двама все още чудейки се какво е смешно…
Беше ми малко тъжно, че Кати така и не се появи. Беше ми приятно, че не се появи Пер. Някъде в началото на дърветата се обърнах и погледнах сградата на интерната. Стори ми се, че зад мигновено потъмнелия прозорец на четвъртия етаж се мярна фигурата на наставника. Какво пък, няма да се прощаваме.
Обратният път към кабината ми се стори по-кратък. Вече се стъмваше, Таг и Ган се стараеха да се държат близо до мен, нервничеха. Ами да, а ако изведнъж се шмугна в храсталака и се скрия, после ще има да плаша децата нощем, огласяйки мирния парк с вопли и звуци от шамари…
„Шамар“ е хубава дума. Нещо съдържателно и обидно.
— Ник… — изрече неуверено Таг зад гърба ми. — Ник, чуваш ли ме?
— Да.
— Ще се опитаме да повдигнем въпроса за преразглеждане на решението. След година или две. Ако оздравяването ти потръгне добре.
— Какво е това санаториум, Таг?
— Място, където лекуват асоциалните наклонности.
— А как ги лекуват?
— Не знам, Ник.
— Санаториумът само един за цялата Родина ли е?
— Не, разбира се.
— Значи асоциалните са много?
Те мълчаха дълго. После Ган каза:
— Не знаем, Ник. Не е прието да се обсъжда това.
— Добре си живеете, момчета.
Изглежда, някой от тях въздъхна.
— Не беше прав, Ник — каза Таг. — Постъпи много неправилно. Отвратително.
— Ще имам време да си променя мнението. Или да го затвърдя. Ще ме посещавате ли?
— Не знам дали това е възможно — призна Таг.
— Добре, ако искате — ще научите. Ще успеете ли да ме намерите?
— Санаториумът ти се казва „Свеж вятър“. Ще го запомним.