— Не е хубаво да биеш наставника си! — повтори младежът. — Как така, Ник?
— Наложи се.
Отпиха още веднъж от горещия алкохол.
— Всичко е наред с него — обади се неочаквано иззад гърба ми Агард. — Клей, с него всичко е наред.
Той изобщо не се обръщаше към младежа. Както и предполагах.
Здравенякът откъсна за миг поглед от дланите си и изгледа неодобрително Агард.
— Никой не те пита. Ела тук, Ник.
Оставих чашата и се приближих към него.
— Казвам се Клей Гартер. Точно по този начин, без никакви съкращения. Ще трябва да запомниш първо това.
Той продължаваше да не благоволява да ме погледне.
— Ние тук си имаме свой живот, Ник. Сложен, труден. Всички ние тук сме… болни. Лекуваме се. Кое е най-доброто лекарство, Ник?
— Трудът.
— Правилно. Запомни това на второ място. Казаха, че си контузен. Това е добре. Ще свикнеш по-лесно.
Затраях си. Той ми харесваше все по-малко и по-малко. И чувството беше взаимно.
— Ще заемеш втория етаж на което искаш легло — каза Клей. — Отбоят ни вече мина, а режимът трябва да се спазва.
Погледнах редицата легла и попитах:
— А защо на горния ред? Долният зает ли е?
— За теб — да.
Общо взето ми беше все едно къде ще спя. И не полюбопитствах защо режимът е задължителен за мен, при положение, че никой не се готви да ляга. Приближих се към редицата от легла, свалих сакото си и го хвърлих на първия попаднал ми креват.
— Върни се — каза тихо Клей. — Още не съм приключил разговора. А без разрешение не бива да си тръгваш. Това също трябва да го запомниш.
— На трето място?
Той най-накрая ме погледна — внимателно, оценяващо.
— Да.
— Още нещо?
Клей се изправи. Беше с глава по-висок от мен. И възрастта му едва ли се беше отразила на физическата му форма.
— Не е хубаво да биеш възрастен наставник — каза той. — Аз също съм наставник. Би ли могъл да ме удариш?
— Без причина — не.
Клей разпери ръце.
— Вярно. Не бива да се вършат лоши постъпки без причина. Но и да е с причина — добре си помисли. Загря ли?
Кимнах.
— Надникни през тази врата — предложи Клей.
Съпроводен от погледите на десетината души, аз безмълвно се приближих до вратата. Отворих я — за разлика от външната врата, тук ключалката ми се подчини.
Това беше санитарният блок. Пет тоалетни чинии, а срещу тях — пет кабини с душове.
— Да започнем лечението — каза Клей. — Санитарният блок трябва да се приведе в ред. Тоалетните чинии трябва да блестят. Ако се разтърсиш добре, ще намериш четка и прах. Ако не намериш, ще измислиш нещо.
— Струва ми се, че за тази работа си има определен ред — казах аз.
— Има си. И днес е твоят ден.
Забавих се с отговора. Тук си имаха свой живот и свои закони. Може би новаците бяха длъжни да мият тоалетните чинии и да спят на втория етаж.
Но на мен тези закони не ми харесваха.
Затворих вратата.
— Клей Гартер, струва ми се, че грешиш — предположих.
— А може би ти грешиш? И то много сериозно?
— Може би — съгласих се аз. — Но това са си мои грешки.
Клей тръгна към мен. Без да бърза.
— Кли, та той е регресор! Знае подли прийоми! — извика с тънък глас светлокосият младеж. — Кли, да не те нарани!
Клей не реагира. Дори се усмихна. Може би наставниците също знаят разни прийоми? Или по-скоро той е сигурен, че амнезията ме е лишила от навиците ми…
Не успях да реагирам на удара. Видях го и разбрах, че ще ме уцели в челюстта, но тялото ми беше прекалено вяло, отпуснато от топлината.
Светът се разлюля и аз полетях към стената. Ударих тила си в нея и пред очите ми притъмня. Ръката ми попадна върху горещата решетка на нагревателя и болката ме накара да дойда на себе си. Тръснах глава и се изправих до стената. От разбитите ми устни течеше кръв.
— Започваме лечението — каза Клей. — И така, да спориш със старшия по барака, още повече, ако е наставник — това е лошо…
— Ти отдавна не си наставник! — извика изведнъж Агард. — Остави момчето, Клей!
Той млъкна, когато Гартер погледна за кратко към него. Изглежда веднага съжали за намесата си. Но тя ми придаде сили. Даде ми по-здрава опора, отколкото стената зад гърба ми.
Значи аз не съм прав?
— Разкайваш ли се? — попита Клей, приближавайки се към мен.
— Не — пошепнах аз.
— Момче, лошо ти се пише — изрече той със съчувствие.
… Нещо се променяше. Нещо ставаше с мен. Цветовете ставаха по-ярки, звуците — оглушително високи. Дишането на хората се чуваше като гръм. Движенията на Клей изглеждаха бавни и тромави. Сърцето ми застина за миг и после затуптя в умопомрачителен, отчаян ритъм. Туп-туп, туп-туп-туп… Вече бях на границата, отделяща ме от страшния и примамлив момент… мигът, след който нещо ще се случи. Тогава, когато ме държаха Таг и Ган — устоях.