— Боклук — изрече безмилостно изчислителят.
— Вярно е. И за да се върне на Земята, совалката трябва да се озове на разстояние не повече от петстотин хиляди километра от нея, в плоскостта на еклиптиката и със скорост спрямо планетата не повече от четирийсет километра в секунда.
— Боклук… — повтори изчислителят. — Често ли загивате?
Не отговорих, любувайки се на изчезващия от полезрението Сатурн. В края на илюминатора избухна ослепително сияние — слънцето бързаше да надникне в очите ни.
— Нуждаете се от помощ, човеко — каза изчислителят. — Страшно се нуждаете от помощ…
— Ще предприемем нов джамп.
Изчислителят потрепери.
— Тук няма ли човешки селища?
— На Сатурн? Шегаджия. На Йо — това е спътник на планетата — се готвят да направят научна станция. Може и да смогнат за две години.
— Не разполагаме с толкова време. — Изчислителят извърна глава от илюминатора.
Не си направих труда да му напомням, че в совалката няма запас от въздух дори и за седмица. Помогнах му да стигне до пулта, мушнах поредния диск.
— Действай. Аз имам работа.
Оставих влечугоида и заплувах към шкафчето със санитарните средства. Обърнах се с гръб към изчислителя и извадих мек гофриран маркуч, разкопчах панталоните си.
— Потребност за отделяне на отпадъците?
Боже…
Разбира се, не му отговорих. Включих смукача и се опитах да забравя за любопитния поглед на влечугоида, пронизващ гърба ми. Мразя тези дребни битови проблеми. Но какво да се прави, като нямаме изкуствена гравитация…
— Повече не коментирай потребностите ми, ясно ли ти е?
— Извинявай — изрече изчислителят. — Занимавам се с ксенобиология, това е много любопитен аспект…
— По-добре помисли за следващите два джампа.
— Пьотър, ако ми позволиш да работя заедно с компютъра…
— Е?
— Ще отведа кораба до Земята с максималната възможна точност.
Това беше нечувано. Това беше толкова безумно, че в устава дори нямаше пряка забрана. Даже напротив — по-скоро биха сложили точка за допустимостта на използването на помощ от извънземни в навигационните изчисления.
Ако можеше чиновниците да са на мое място…
— Добре — казах аз, усещайки, че преминавам някаква невидима граница. — Как ще го направиш?
— Много просто. — Влечугоидът се отблъсна от креслото, отстъпвайки ми пилотското място, и увисна над пулта. — Често работим с електронни машини.
— Но не с човешки…
— Двоичен код? — Изчислителят прекара лапа над пулта. Притисна я бавно към порта на компютъра, покрит с прозрачно капаче.
— Да го сваля ли? — попитах аз.
Изчислителят не отговори, а междувременно екраните започнаха да гаснат.
Глупаво беше да се намесвам. Просто гледах как влечугоидът изключва компютъра, как машината започва презареждане и спира, без да успее да стартира операционната система. Индикаторът на хард диска мигаше често — информацията отиваше някъде. Очевидно — в малката триъгълна главица.
Интересно, какво ли е да общуваш директно с електронна машина? Нима това наистина е нормалният метод за комуникация на изчислителите?
И как тогава успяват да останат емоционални същества? Четох някъде, че всяко същество, способно да приема информация на равнище отделни байтове, ще се окаже емоционално студено — поне според нашите възприятия. Прекалено голяма разлика в темпото бихме имали…
— Много интересно програмно решение… — каза влечугоидът, махайки лапата си от пулта. При това компютърът не се съживи — екраните продължаваха да тлеят мъждиво, и дори индикаторът на хард диска угасна.
— Какво решение?
— Навигационната система. За такава слаба машина подобна точност и бързодействие са великолепни. Това човешка разработка ли е?
— Да, разбира се.
— Вие сте много способни — съобщи влечугоидът покровителствено.
— Смяташе да изчисляваш координатите за джампа.
— Работя по въпроса.
— И същевременно говориш с мен?
— Това са различни равнища на съзнанието, Пьотър. Вътрешно и външно съзнание. На едното равнище тече обработката на големи масиви от информация. На другото — активна материална дейност.
— И двете равнища работят паралелно?
— Когато е необходимо — като сега — да. Ако се намирам вкъщи, в гнездото, е по-добре да се изключи външното съзнание. Ако съм лишен от достъп до информация, се изключва вътрешното съзнание.
— А кое от съзнанията ти е главно?
— Безсмислен въпрос — отсече влечугоидът.
Но аз не мирясах:
— Кое от двете се е развило по-рано, Карел? Вътрешното или външното съзнание?
— Ксенобиолог ли си?
— Не, но ми е интересно.
— Вътрешното. Външното е изработено изкуствено. — Изглеждаше, че изчислителят отговаря с голяма неохота.