— Агард, ти като че ли си добър човек — казах тихо. — Как си оцелял тук?
Той мълчеше и аз с докосване накарах вратата да се затвори.
— Аз съм дърдорко, Ник. Разказвач. Вечерите са дълги, животът е скучен. А аз помня много неща за древните ери. И мога да измисля още повече. — Агард ми намигна. — Всякакви небивалици… какво друго да вземеш от болен историк?
— Не се учудвам — отговорих аз. — Лека нощ, Агард.
Да заспя беше по-трудно от всичко.
Заспиването си беше истински подвиг и ми костваше немалко усилия.
Почти измисленият от мен, почти оживелият Ник Ример, пилот и регресор, бавно потъваше в небитието.
— Куалкуа изследваха тялото му, Пьотър. Те ще се слеят с плътта ти и ще създадат имитационна обвивка, напълно идентична с пилота на геометрите. Чак до генно равнище.
— Как е възможно това, командващ?
— Попитай ги сам, човеко. Ако успееш да разбереш отговора им, ще ти завиждам до края на живота си…
Горкият Ник Ример. Струва ми се, че си бил добро момче. Ти си бърборел с кораба си — и злополучният електронен мозък, разпердушинен от изчислителя, е съхранил интонацията ти и маниера на мислене, речниковия запас и стандартните реакции…
— Петя, не мога да настоявам. Повярвай ми, ти не си инструмент за мен.
— Бих искал да ти повярвам, дядо.
— Някой трябва да направи това. И ти имаш най-големи шансове да се промъкнеш. Работата не е във възрастта или телосложението, тези проклети амеби могат да преправят всяко тяло. Най-важното е душата. Ти наистина приличаш на него.
— Дядо, това е почти обидно. Да приличам на някой от геометрите…
— Но в това е нашият шанс…
Спомних си всичко. Истинския си дом. Неистинския си дядо. Инженера Маша. Старата просякиня при магазина. Момчето Альошка. Любимецът на „Трансаеро“ и ФСБ, полковник Данилов. Своята дива, безобразна кавга с дядо на флагмана на аларите.
По дяволите, а куалкуа, влязъл в тялото ми? Нима това не е повод за ярост!
Прекарах ръце през гърдите си. Къде тук е моята плът и къде — биоплазмата на извънземното? Един Господ знае! Къде е моето тяло и къде — тялото на Ник Ример? Кое служи за граница, ако моят мозък е напълнен с нервните центрове на куалкуа? Моята памет, като забавна дрънкулка, беше пренощувала в чудовищното съзнание на изчислителя. Беше дадена за съхранение на куалкуа и се бе върнала, когато ситуацията бе станала критична от тяхна гледна точка… Аз съм играчка, дадена на извънземните…
Ние не се намесваме, Пьотър Хрумов. Ние служим. Трудно ти е да повярваш, но ние не се нуждаем от това да управляваме разума ти. Доброволното съгласие…
Какво ви дава то?
Приключение. Ние сме част от цялото, Пьотър. Ние изживяваме чуждите страсти, преминаваме от тяло в тяло. Светът е толкова интересно нещо. Можеш да го покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие. Ние служим на всички — и никому. Силните раси ни пускат в телата си. Слабите мечтаят за това. Искаш ли да чуеш истината? Целият свят би станал наш, ако си поставим такава цел. Но защо? Той и така си е наш. Без насилие и активност. Ние наблюдаваме… наблюдаваме…
Застенах.
Лесно им е на куалкуа. Симбиозата е тяхна съдба и изобщо не им е неприятно да се разтекат из нечие тяло. Но аз не искам такъв живот. Кое в мен на кого е?
Още от малък съм заемал чуждо място. Растял съм, отговаряйки на име, което не е мое. Ползвал съм се с удобства и уважение, които са били предназначени за съвсем друг човек… малък човек, неуспял да порасне. И отплатата дойде — тя можеше да се забави, но нямаше как да ми се размине. Древната богиня на справедливостта забърса античната прах и отмери истинската ми съдба. Но аз не мирясах, а станах, почти станах Ники Ример. Заех неговото място под звездите. И Немезида, клатейки глава, бе подкарала грифоните си и се бе върнала, за да ме накара да дойда на себе си с удар на камшика.
Благодаря ти, дъще на нощта. Аз не съм Пьотър Хрумов и не съм Ники Ример. А просто човек, започващ живота си отново.
Звездите не се нуждаят от моята любов. Но и аз ще оцелея без нея.
Попаднах в света на геометрите. Свят, който изглеждаше като рай. Толкова познат, че дори ми се стори, че е моят собствен. Да, та той толкова пъти е оживявал в човешките мечти, този свят на добри хора и справедливи решения, лишен от страх и унижения! И пътят, който е изминал, същи изглеждаше правилен и верен. Възпитание. Обучение. Целесъобразност. Справедливост. Любов.