Само за уважението са забравяли винаги.
Да бъдеш прав е изпитание. Да искаш добро е престъпление.
Отново и отново добротата ти се сблъсква с чуждата доброта. От висотата на твоята сила и доброта искаш да помогнеш, да поемеш тежестта на чуждите грешки върху собствените си рамене.
Какво лошо има, ако на хората не им се налага да се мъчат в търсене на призванието си?
Какво лошо има, ако на расите не им се налага да се мъчат в търсене на приятелството?
Само дето и силните искат същото за Земята. Спокойно и щастливо бъдеще. Мирното и сито човечество превозва стоки из Галактиката, позволявайки на Конклава да се заеме с други дела. Ще ни дадат всичко, къде ще ходят! Земята ще има и гравитационни двигатели, и звездолети с мезонни реактори. Контролиране на времето, лекарство за рак и мономолекулярни нишки, всичко ще се появи. Ще премахнат Закона за неправомерното използване. Ще ни позволят да имаме колонии. Ще се появят Земя-2 и Земя-22… На всичко ще му дойде редът. Трябва само да се потърпи. Да израснат две-три поколения, лишени от амбиции и агресивност.
А ако станем равни сред слабите… кого да виним? Такава е природата ни. Най-добре ни се удава джампът…
Тогава в какво можем да виним геометрите? Те изповядват принципа за целесъобразността не само в отношенията си с приятелите, те не щадят и себе си. Момчето Ник Ример, което е обичало да пише стихове, е станало регресор. Защото наставникът му е сметнал, че така ще приложи способностите си по най-добрия начин. Подхвърлил е на Ники сборник от най-доброто в световната поезия, показал е на хлапето творбите на зрелите и признатите…
Как е написал „Хиляди потъващи птици“… Не, не е било възможно да се допусне Ник да стане поет. Абсолютно невъзможно е било.
А аз помня и други негови стихове! Така и не е мирясал този Ники Ример! Декламирал е стиховете си на управляващата система на кораба — най-верният му слушател и почитател. Паметта му се връща при мен, подобно на моята собствена, чрез посредниците — изчислителя и куалкуа.
Сега, когато вече не съм Ник, го познавам още по-добре отпреди.
Регресорът и поетът Ник Ример…
Не, изхитрувал си, Ники. Не си можел да се откажеш. Създавал си приятели по образ и подобие на своята раса. Своята могъща и нещастна родина. И само в тишината на кораба, в пустотата на кабината, си си позволявал да кажеш това, което мислиш.
Ник Ример, не бих се срамувал да нося името ти. Но това ще е малко подло.
Защото аз съм друг.
И трябва да намеря своята съдба.
Не знам с какво могат да се заменят етиката на Конклава и геометрите.
Не знам какво е по-силно от целесъобразността и любовта. Ако разумът и сърцето стигнат до един и същ извод, какво може да им се противопостави?
Засега не знам.
Мой приемни дядо, Андрей Хрумов, ти искаше да стана мерило за нещата. Еталон сам за себе си.
Ще се опитам.
Глава 2
Утрото започна със сирена.
Продължителният, пронизващ вой идваше отвън, от бялата пустош около санаториума. Прозорците станаха прозрачни и бараката бе обляна от мътна светлина. Стъклата бяха покрити до средата от преспи, а по-нагоре бе залепнала ледена коричка.
През нощта не се опитаха да ме убият, за което бях благодарен.
Измъкнах се изпод одеялото и се облякох. Струваше ми се, че съм бърз, но останалите доста ме изпревариха. Пред вратата на санитарния блок се бе образувала опашка, но никой не влизаше.
Какво става, да не би да имам право да се изпикая в горда самота?
— Какво чакате? — попитах аз миролюбиво, приближавайки се към тълпата.
— Ник, трябва да приемеш работата на дневалния — отговори Тараи. Той вече стабилно бе заел мястото на моя дясна ръка, посредник при разговорите. Останалите се опитваха да не гледат към мен. Тримата, опитали се предната вечер да се застъпят за Клей, изобщо гледаха да стоят по-надалече. Само светлокосият любимец на Гартер се реши на пълен с омраза поглед изпод вежди. А къде ли бе самият детрониран главатар?
— Клей ли е дневален?
— Да, Ник.
Влязох безмълвно в санитарния блок.
Клей Гартер стоеше над тоалетните чини и търкаше методично с дългата четка по бялата пластмаса. Миришеше на хлор. Виж ти, методите ни за дезинфекция са еднакви.