— Санитарният блок е изчистен — изрече той с монотонен, лишен от емоции глас.
— Вярвам ти — казах аз.
Лявата му ръка все така беше с прозрачна шина, но забелязах с облекчение, че той я владее почти свободно. Да имаше и Земята такава медицина!
— Ник Ример, искам да поговоря с теб — каза Клей, все така без да се обръща.
— Добре.
— Неофициално.
— А аз да съм искал нещо друго? Давай, само че по-бързо, че народът страда.
Клей отвори незабележимо шкафче в стената. Хвърли четката в леген с някакъв разтвор. Обърна се.
— Кой си ти?
— Нали се представих.
— Ти не си регресор — изрече той убедено. — Може и да съм лош човек, но бях добър наставник. Не си този, за когото се представяш.
Само това ми липсваше!
— Нямам намерение да те разубеждавам. Аз съм Ник Ример. Не ми харесва редът в този санаториум. Вчера ти го обясних нагледно. Това е всичко.
— Тук има десет корпуса — каза тихо Клей. — Няма да те лъжа, че всички старши ме обичат. Но те няма да допуснат такъв нагъл преврат.
— Толкова по-зле за тях.
Той ме пронизва няколко секунди с поглед. После омекна.
— Може би… Не знам как и защо, но ти можеш да вземеш цялата власт тук. Навярно ще успееш…
— Що за странни речи от бивш наставник? — попитах аз. — Каква власт? Всички са равни. — Приближих се към една от блестящите тоалетни чинии и си разкопчах панталоните. — Нали нямаш нищо против да си свърша работата? Нали това няма да те смути… или възбуди?
— Глупак — изрече презрително Клей. — Храната ни не съдържа транквиланти. Ще минат седмица-две и на теб самия ще започнат да ти хрумват странни мисли.
— Не смятам да се задържа тук толкова дълго — подхвърлих, обмисляйки трескаво думите му. Така значи. Транквиланти. Медицината в служба на прогреса. Защо да се хаби енергия за секс, когато той може да се замени с приятелство и труд?
Клей се закикоти:
— И това го казваш на мен? Своя не-приятел? Искаш да погазиш решението и да напуснеш санаториума?
— Да. А сега кажи — ще рискуваш ли да разкажеш това?
Той отново изпадна в пристъп на смях. Млъкна рязко.
— Откъде знаеш какви са законите ни?
— Тези закони са еднакви навсякъде.
— Да, ти си регресор… работил си при Далечните приятели… Неосъществилите се приятели… Да, наистина. Няма да те натопя, Ник Ример. Но това не е и възможно. Проверяващият ще мине едва след месец. Нямаме връзка с външния свят.
— Прекрасно. — Тръгнах към мивката.
— Ник, ако още не си разбрал… санаториумът е обграден от селище на гъвкавите приятели. Те ни помагат в лечението. И ни наглеждат да не нарушаваме режима.
— И с какво са толкова страшни тези пиявици? — попитах аз.
Клей поклати глава.
— Понякога ми се струва, че нямаш амнезия. А после се убеждавам, че си лишен изцяло от паметта си… Сам си отговори. Регресор Ник, как е започнал контактът с гъвкавите приятели?
Знанията на Ник Ример, неговото съзнание, изразено в думи, реагираха по-бързо от мен.
— Външната планета. Разреден въздух. Пясък. Студ. Подпочвени езера. Пиявици. Жертви. Хайки. Признаци за цивилизация. Регресия. Възпитание. Приятелство…
Клей Гартер беше зашеметен от този словесен поток не по-малко, отколкото аз самият.
— Сякаш подготвяш конспекти за изпит — каза той.
— Може би. Но с какво се опитваш да ме изплашиш? Гъвкавите са наши приятели!
— Гъвкавите са приятели на хората. Но ние вече не сме хора. Ние сме болни. Нас ни лекуват. Излизането от територията на санаториума означава пълна загуба на разума. Изключване от числото на хората. Първия път ще ти простят, Ример. Попитай приятелчето ти как ще бъде. Но при второто бягство просто ще изчезнеш.
Замълчах, обмисляйки думите му. Загребах течен сапун от вдлъбнатината над мивката.
— Значи няма да има второ бягство.
— Напразно влязох в спор с теб вчера — каза Клей. — Трябваше просто да почакам малко.
— Струва ми се, че е време да освобождаваме помещението — отговорих аз.
— Ник! Исках… да те помоля нещо.
— Казвай.
— Искам да изляза на работа днес.
— Защо? Още си болен… — Кимнах към ръката му, стегната в шина.
— Страх ме е… за Тик.
— Онова момче?
— Да. Страх ме е, че ще направи някоя глупост.
— Мерзавец си ти все пак — казах аз. — Добре. Поработи. На мен ми е все едно.
Хората пред вратата посрещнаха появата ми с дружна въздишка.
— Свободно е — казах аз.
Всички веднага се хвърлиха към вратата. Дори тримата приближени на Клей. Дори и горкият Тик. Дори и новият ми приятел Агард. И върху лицата на всички се четеше облекчение и благодарност.