Колко е лесно да станеш добър!
Трябва от време на време да отнемаш на хората някоя примитивна, но неизбежна потребност. А после да им я върнеш с помпозен жест.
И любовта към теб ще стане искрена и неподправена.
След закуска се преоблякох. Тараи ми донесе дрехи, подобни на неговите. Ватенката, която би станала култова дреха сред обитателите на земните концлагери, беше доста лека и много топла. Дебели панталони с памучна подплата. Груби ботуши, чорапи, ръкавици…
Ако не друго, пациентите на санаториума поне не студуваха.
Избавих се от сивия си костюм без никакво съжаление. Той не беше мой, а на Ник Ример, който вече не бе сред живите.
— В какво се състои работата ни? — попитах Агард.
— Да се изравнява плажа.
Той стоеше до мен и наблюдаваше как обличам униформата. На няколко пъти ми помогна да се справя с необичайните закопчалки. Дрехите им се закопчаваха предимно с копчета, очевидно не бяха измислили циповете, но магнитните закопчалки доста ме объркаха.
— Защо трябва да се изравнява?
— От времето на морската ера, когато бреговата линия е била подложена на подобрения и континентът ни е придобил наистина кръгла форма, вълните размиват брега…
— И ние възнамеряваме да го изправяме с лопати?
— Да.
Поклатих глава. Безумие. Работа заради самата работа.
Но как може да се използва един опасен престъпник в крайно автоматизиран свят? Рисковано е да се допуска до техника, а не е позволено да остава без работа.
— Санаториумът периодично променя местоположението си — каза Агард. — Работната зона е около десет километра. Веднъж на две седмици „Свеж вятър“ се премества по крайбрежието.
— И навсякъде ли е така?
— Не знам. В зоните с топъл климат вероятно не. Там има много интернати, градове, ще се намери кой да се грижи за брега.
— Защо е необходимо това, Агард?
Той се усмихна хитро:
— Да ти прочета лекция или да ти отговоря просто така?
— Просто така.
— Не знам.
Студът беше минус петнайсет градуса, ако се отдаде дължимото на скалата на Целзий. Геометрите използваха за отправна точка температурата на здравото човешко тяло, те се отнасяха много сериозно към идеята, че човекът е мерило за всички неща. Но мен ме устройваше повече подходът на шведския физик. Не си струва да се заблуждаваме относно нашата роля в мирозданието. Водата е по-древна от плътта.
Небето се проясни още от сутринта, само на хоризонта остана бяла ивица мъгла. Снегът, чист и абсолютно бял — на Земята такъв може да се види само в планините — покриваше всичко, докъдето стигне погледът. Черните решетъчни силуети на стражевите вишки се открояваха ясно по периметъра на санаториума. Само от едната страна ги нямаше — там снегът плавно, почти незабележимо преминаваше в ледена каша и в студената вода на океана. Отдалече водата изглеждаше бяла и гъста като мляко.
Нима на гъвкавите приятели им харесва тук? Доколкото помнех, Външната, родната им планета, напомняше по условията си на Марс. Но там предпочитаха да живеят в подземни езера, без да се излагат безпричинно на студа…
От съседните бараки започнаха да излизат хора. Също като нас — облекли топли дрехи, с лопати и лостове в ръце. Изучавах ги крадешком, стараейки се преди всичко да определя кои са водачите им. Това се оказа неочаквано лесно. Уж със същите дрехи, с лопати в ръце, но… вълците си запазват навиците, дори когато са в овчи кожи.
Клей се отдели от нашата група и, без да се оглежда, тръгна към тях.
— Спри го, Ник — прошепна иззад гърба ми Агард. — Трябва първо ти да поговориш със старшите по бараки. Да ги убедиш, че няма да им посегнеш…
— Той няма да призовава към размирици. Напротив, ще ги помоли да изчакат.
Агард едва ли повярва на думите ми, но си замълча.
Притиснал до гърдите си наранената ръка, Гартер се заговори с нисък мъж с почти лилипутски ръст. Може би жертва на отдавнашните експерименти за създаване на ниски регресори? Към тях започнаха да се приближават и други хора.
Гледах безмълвно съвещанието на главатарите. Десет души, ако се броеше и Клей. Навярно ще се намерят и помощници.
Куалкуа, колко боеспособен съм? Колко души можем да обезвредим?
Много. Бойна трансформация?
Почакай.
Клей си тръгна. Насочи се към мен, а аз търпеливо чаках.
— Ник Ример, сега работим на първия сектор на крайбрежието — каза ми той спокойно, дори някак учтиво. — Ако това е допустимо, ще покажа пътя.
— Добре — съгласих се аз.
Клей тръгна напред. Гледайки ту към мен, ту към него, затворниците поеха подире му.
Аха. Добре си беше направил сметката. Ситуацията придоби двойствен характер. Не беше ясно кой сега е началникът. Уж вчера поставих себе си на това топличко място, обаче днес Клей отново водеше групата на работа и общуваше с другите главатари. Ако днес или утре изчезнех, той лесно щеше да успее да си върне властта.