Нека. Нямам намерение да се задържам тук. Да въвеждам ред и да строя светло бъдеще в един-единствен концлагер — това не е моята мисия.
Пьотър, запомни, ти не си диверсант. Не си длъжен да променяш света им. Ти си разузнавач. Разбери света им. Оцени техническата му мощ. Открий допирни точки, пътища за компромиси. А после се върни. Опитай се да откраднеш кораб и се върни. Ескадрата ще те чака един месец.
А после? Ако не се върна?
Тогава ще дойдем за теб. Аларите смятат да модернизират „Влъхва“. Ще получим нормални двигатели, генератори на защитно поле, оръжие. Ще се опитаме да проникнем в света на геометрите и да те намерим…
Снегът хрущеше под краката ми. Свеж, ронлив, покрит с лека ледена кора. Съзнателно не стъпвах в чуждите следи. Сякаш не исках да използвам никакви преимущества.
Тук има снеговалежи всяка нощ. Натрупва се снежна покривка, прикрива следите. Поразтопява се през деня и после покрива земята отново. Свежият вятър лудува над замръзналата тундра, гъвкавите приятели следят за реда, затворниците се лекуват.
Но никой не си поставя за цел да превъзпита пороците им — истински и измислени. Това е изолация. Боклукчийско кошче на края на света. Обаче би било значително по-страшно, ако не съществуваше такова човешко бунище, ако цялата планета на геометрите беше стерилно-щастлива. Но, за нещастие или за щастие, подобно нещо все пак е невъзможно…
Бавно наближавахме черните вишки. Най-крайната от тях беше вече във водата. Започна да се чува шумът на вълните — тежък и тътнещ. Ледената каша се стелеше около брега, понякога се виждаха и цели ледени блокове. Точно в момента едно такова парче се удряше в опорите на вишката, сражавайки се с метала методично и безуспешно. Вишката приличаше на стълб от високоволтова линия, само че вместо изолатори на върха й се белееше покрито със сняг гнездо, изградено от нещо влакнесто, като водорасли или клони. Малко гнездо, но в него спокойно би се побрал някой гъвкав.
— Той на мястото си ли е? — попитах аз Агард, кимайки към вишката.
— Те винаги са на мястото си.
— Как възприемат света гъвкавите? Зрение, слух?
— Преди всичко чрез вибрациите. Усещат звуците от крачките.
Агард замълча. Хвана ме за рамото:
— Хей, Ник!
— Какво?
— Не ставай глупак. — Той свали шапката си, показвайки уродливата си глава. — Виждаш ли? Един гъвкав ме целуна. Подържа главата ми в устната си кухина. Имат много отровна слюнка, Ник.
— Колко бързо се придвижват?
Тараи плесна с ръце. Сега бившият историк изглеждаше изплашен до смърт.
— Момче, опомни се! Моля те, опомни се! Ние ще променим много неща тук, снощи аз не спах, мислих. Цялата идея за санаториумите е извратена, но в теб има духовна сила! Можем да променим всичко! И това не просто ще ни помогне да живеем, това ще промени съдбата ни! Проверяващите ще забележат положителния ефект, решенията ще бъдат преразгледани. Ще минат година-две и ще ни преместят в друг санаториум, с по-мек режим. Имало е прецеденти! А после, кой знае…
Стана ми жал за него. Много. Може би и той самият не вярваше в думите си, но аз добре разбирах колко приятно му е било на Тараи да помечтае вечерта над чашата с менте, издигнал се от положението на шут до ролята на съветник.
А без мен с него е свършено. Клей ще направи живота му непоносим.
Значи ще се наложи да взема Тараи със себе си… един проблем в повече…
— Колко бързо гъвкавите…
— Значително по-бързо от човека! И са почти неуморими, а околната среда е напълно комфортна за тях!
— Агард, не се притеснявай — помолих го аз. — Няма да те изоставя. Ще си тръгнем заедно.
Той погледна ужасено вишката. Може би гъвкавите са способни да уловят думите ни и да ги отсеят от вибрациите на стъпките и плискането на вълните?
— Нямам намерение да извършвам необмислени постъпки — казах аз. — Ще поживеем, ще видим… какво ще стане…
Изглежда това го поуспокои донякъде. Тараи закима:
— Поогледай се и помисли, Ник. Обещаваш ли?
— Да.
Отговорих му честно. В този момент вярвах в себе си.
Просто е невъзможно да се вземе предвид всичко.
Работата беше тежка, безсмислена и не изискваше абсолютно никаква употреба на мозъка. Нормална затворническа работа. На разстояние половин километър от нас се трудеше още една група, по-нататък — следващата. Тъмни петна върху снега, сновящи насам-натам, блъскащи камъни към линията на прибоя.