Първо намерихме три места на плажа, където вълните и ледът бяха размили брега. Разделихме се на двойки и започнахме да тласкаме към брега камъни, които изравяхме изпод снега. Намествахме ги в съскащата вода и ги засипвахме с чакъл и пясък.
Безумие. Сизифов труд.
— Скоро е обядът — прошепна Агард, дишайки тежко. — Добре ще е сега да посръбнем нещо горещо…
За обяда се изискваше връщане в бараките. Още една безумна глупост. Да се мъкнеш насам-натам в снега, вместо да вземеш от сутринта със себе си някакъв термос или нагревател…
Но вероятно в това се криеше някак висш, недостъпен за мен трудотерапевтичен смисъл.
— Само гъвкавите ли ни охраняват? — попитах, докато хвърлях във водата поредната лопата замръзнала пръст.
— А кой друг? Малките приятели веднага ще изпукат тук…
Той дори не допускаше мисълта за хора-надзиратели. Това е добре.
Куалкуа, възможно ли е да се убие гъвкав?
Всяко същество може да бъде убито.
Без оръжие?
Недостатъчно данни.
Продължавах да копая, когато слабото гласче зашептя в съзнанието ми. За първи път куалкуа се обръщаше с въпрос към мен:
Пьотър, убийството на гъвкав по-допустимо ли е за теб, отколкото убийството на геометър?
Предполагам.
Благодаря.
Не исках да го лъжа. Впрочем възможно ли е да се излъже същество, живеещо в тялото ти и четящо мислите ти?
Във всеки случай се радвах на липсата на надзиратели хора…
Откъм вишката се чу шумолене и аз прекъснах работата. Забих лопатата в замръзналия пясък. Вперих поглед във вишката. Останалите последваха примера ми.
Стените на гнездото се разтвориха, пропускайки навън дълго сивкавосиньо тяло. Гъвкавият увисна надолу, поклати се малко на десетметрова височина, изтягайки крайниците си в различни посоки. После се откъсна и с лек плясък падна във водата.
Никой не се помръдваше. Всички чакаха нещо.
— Какво прави той? — попитах аз Агард. Лицето му беше станало някак мъртвешки бледо, пусто.
— Ловува. Тук има много риба.
Водата край брега забълбука и гъвкавият се появи. Обърнатият към нас край на тялото му се промени, разтвориха се три дупки. Проблеснаха остри зъби, стискащи вяло бореща се, замираща риба.
— Те ядат нашата органика? — изумих се аз.
— Всичко ядат. Много адаптивни организми.
В гласа на Агард нямаше злоба, само тъга. Гъвкавият бавно излизаше на брега, оставайки в снега змиевидна бразда. Въздъхнах и взех лопатата. Време е да се работи.
— Гъвкави приятелю!
Потрепнах от този вик. Тънкият, истеричен писък на любимеца на Клей разцепи тишината. Младежът тичаше по брега към гъвкавия, размахвайки ръце и крещейки:
— Гъвкави приятелю!
Изглежда тези вопли бяха безразлични на пришълеца. Той продължаваше да пълзи, отдалечавайки се от нас. Обаче Клей хукна подир момчето:
— Тики! Спри, Тики! Спри!
Агард ме хвана за рамото:
— Той ще наруши периметъра! Не мърдай, Ник!
— Гъвкави приятелю! При нас има асоциален болен! Опасно болен! Намесете се!
— Спри, Тики!
В случващото се имаше нещо жалко и трагично едновременно. Тези двама гейове наистина се обичаха.
— Гъвкави…
Не забелязах мига, в който младежът пресече периметъра — линията между две от вишките. Тази невидима забранена за пристъпване черта изобщо не беше отбелязана. Съществуваше само в нечовешкото съзнание на гъвкавия приятел.
И пришълецът реагира. Започна да се движи назад, без да се обръща, сменяйки посоката с лекотата на същество, притежаващо две глави. На мястото, което по-рано изглеждаше като опашка, се отвориха дупките на уста.
Младежът запищя и спря. Може би, ако беше успял да се върне през периметъра, гъвкавият нямаше да го преследва. Но инерцията му беше прекалено голяма, а той не притежаваше способностите на пришълеца. Тик падна на колене — плетената му шапка излетя в снега. Пришълецът налетя върху него, помете го, сви се на кълбо върху тялото му, вдигна нагоре втората си уста, все още захапала рибата. Разнесе се някакъв жвакащ звук. Нали той е лишен от звукова комуникация!
— Ще получи предупреждение… — прошепнах, сякаш се опитвах да убедя самия себе си.
— Всички ние имаме по едно предупреждение! — изстреля Агард.
В следващия миг аз вече тичах. Стиснатата в ръка лопата ми пречеше и я хвърлих встрани. Гъвкавият се въртеше над тялото на момчето, втората уста, вдигната към небето, гълташе на тласъци мъртвата риба.
— Гадина! — закрещя Клей. Той ме беше изпреварил и дори счупената ръка сякаш престана да му пречи. Скочи и се вкопчи в пришълеца.