Люспите на изплютата от съществото риба проблеснаха. Втората уста удари Клей в гърдите и той падна като подкосен.
Бойна трансформация…
Гъвкавият със сигурност усещаше, че се приближавам. Но тъй като не бях пресякъл периметъра, не ми обръщаше никакво внимание. Изви се в дъга, впивайки двете си усти в потрепващите тела. По сивкавото тяло премина червена вълна и гъвкавият застина — малка чудовищна дъга над повалените жертви.
А после аз пресякох невидимата граница…
Двуметровото лъщящо тяло се изви като пружина и се хвърли към мен.
Времето стана бавно и послушно.
Протегнах ръце, поемайки удара. Тялото на гъвкавия беше хлъзгаво и еластично като гумена тръба. Беше невъзможно да го удържа. Но през скъсаните ръкавици от пръстите ми вече израстваха дълги заострени нокти. Куалкуа преправяше тялото ми, сякаш е восък.
Гъвкавият потрепери, когато ноктите пронизаха кожата му. Навън потече някаква бяла гной. Краищата на тялото му ме удряха по краката. После едната уста се насочи към лицето ми и се наложи да падна, за да се изплъзна от зъбите. Ноктите се бяха врязали здраво в кожата на пришълеца и аз с ужас осъзнах, че съм беззащитен пред устата му.
Контактът е осъществен. Да го подчиня, или да го убия?
— Убий го! — закрещях аз, дори без да осъзнавам за какво говори куалкуа.
Нещо изтече от пръстите ми в тялото на гъвкавия. Нещо още по-ловко и приспособимо от него самия. Нещо аморфно, плуващо по тъканите и напипващо нервните възли…
Пришълецът се разтресе и аналогията с маркуч, по който пускат вода под налягане, стана още по-силна. Кожата му отново побледня, оцвети се в сиво. Челюстите бавно се затвориха.
Нервната система, лимфният контур, сърдечната верига… — изброяваше куалкуа методично. Сега той се веселеше, този малък пакостник, станал част от мен и спасяващ живота ми. Изучаваше и покоряваше новото тяло. Може би това не му беше нужно, но куалкуа беше готов да услужи на симбионта…
Да прекъсна ли процеса на нервната му дейност?
— Да!
Тялото на гъвкавия омекна.
Лежах, вдишвайки дълбоко ледения въздух и усещайки как ноктите се прибират в тялото ми. Най-накрая гъвкавият се изплъзна от захвата, но няколко тънки бели нишки все още свързваха пробитите ръкавици с плътта му. Те пулсираха, сякаш по тях течеше нещо.
— Прибирай се… прибирай се… — прошепнах аз.
Десет секунди. Все още съм гладен.
Не знам как, но успях да издържа тези секунди, докато куалкуа извличаше от тялото на гъвкавия нужните му вещества.
И едва след като видях, че нишките са се прибрали в тялото ми, обърнах глава настрани и повърнах — само жлъчна течност.
— Ник! Ник!
Агард пристъпваше по периметъра, без да се реши да прекрачи границата.
Станах и с олюляване се приближих към Тик и Клей. Младежът вече беше мъртъв. Ватенката му беше сцепена на гърдите и от огромната разкъсна рана се вдигаше пара в студа. Отворените очи гледаха изплашено и с недоумение в небето.
А Клей още дишаше. Той беше допълзял до възлюбления си и го бе хванал за ръката. Снегът под него се бе разтопил от бликащата кръв и аз бях доволен, че бившият наставник лежи по корем и раната му не се вижда.
— Защо? — прошепна той.
Застанах на колене. Миришеше на кръв. Миризмата беше пронизващо силна в студа и започна отново да ми се повдига.
— Защо… се намеси? — повтори Клей.
— Исках да помогна — произнесох аз тази единствена нелепост, която си беше чистата истина.
— Напразно… глупак… регресор…
Последната искрица живот проблесна в очите му и той добави, сякаш плюейки:
— Чий… регресор си ти?
Изправих се.
Вече нямаше на кого да отговоря.
— Ник, Ник! — крещеше иззад периметъра Агард. — Ник, обърни се!
… От всички посоки към нас се плъзгаха, носеха се и плуваха гъвкави приятели.
— Махай се оттук, Ник! Бягай! — Агард размахваше нелепо ръце. Той сякаш беше забравил собствените си думи, че гъвкавите са значително по-бързи и издръжливи от хората.
Приближих се бавно към него.
— Благодаря ти, Тараи — казах. — Не се бой за мен.
Старият историк изхлипа. Стискаше лопатата в ръце. Нима смяташе да се бие? Въпреки всичко?
— Ще те убият, ще те убият, момче — прошепна той.
— Защо те вкараха в санаториум, Тараи? — попитах аз.
— На кого му… — Агард затръска глава в нямо възмущение. Но аз чаках. — Намерих в архивите историята на Риг Вонящия. Да, той е спрял чумната пандемия! Само че преди това тя е тръгнала от него самия. Снабдил е наставниците и с лекарството… и с причинителя!