Защо ли не бях учуден?
Прекалено бегло се разказва в историята на геометрите за човека, спасил света им. Прекалено успешно се е осъществило преминаването на властта в ръцете на наставниците, мъдрите и благородни спасители.
— Сбогом, Агард — казах аз. — Дръж се. Може би… още нещо ще се промени.
Той вдигна войнствено лопатата. В очите му проблесна безумие.
— Ние… ние заедно…
Поклатих глава.
Куалкуа, започни бойна трансформация.
Симбионтът отговори незабавно.
Препоръчвам потапяне в океана.
Потрепнах, поглеждайки бялата каша от лед и вода.
Не се страхувай от измръзване.
— Това е обичайната им среда — прошепнах, гледайки носещите се по водата парчета лед.
А не си ли се замислял коя е моята обичайна среда?
Дори иронията в тази фраза да беше случайна, тя ми подейства отрезвяващо. След минута тук щяха да се озоват десетина гъвкави. Не можех да победя всичките.
Тупнах историка по рамото, опитах се да му се усмихна — за съжаление не се получи. И побягнах към водата.
— Ник! — извика безпомощно Тараи подире ми. Последното, което успях да забележа, бяха вдигнатите ръце на двама от „пациентите“. Те ми махаха, пожелаваха ми успех.
Трима от десет — това вече е много. За този свят си заслужава да се бори човек.
Тичах по плиткото, докато водата не стигна до коленете ми.
После се гмурнах.
Ледът ме изгаряше като огън. Ватенката моментално се намокри, скоба движенията ми. Дишането ми секна, и слава Богу — иначе бих закрещял и бих нагълтал вода.
Не се бой, не се бой… — зашепна куалкуа.
Ако рецепторите ми се бяха изключили секунда по-късно, щях да изгубя съзнание. Но куалкуа успя.
Студът изчезна. Потреперих, идвайки на себе си. Люлеех се на повърхността. Мокрите дрехи ме теглеха към дъното. Преобърнах се, свалих ватенката и панталоните. Огледах се — гъвкавите вече бяха на брега.
Напред.
Обичах да плувам. Този вид спорт е съблазнителен за мързеливците и аз винаги съм му отдавал дължимото. Но и резултатите винаги са съответствали на усилията. Когато се бях отдалечил на двайсетина метра от брега, се чуха ритмични плясъци — гъвкавите скачаха във водата.
Гмурнах се, обърнах се и се заставих да си отворя очите. Тъкмо навреме.
Гъвкавите приятели се носеха към мен като торпеда. Устите им бяха отворени и водата бучеше, преминавайки през тръбовидните тела. Реактивен принцип на движение, много удобно.
Атакувам.
Пръстите откликнаха с болка — куалкуа бързаше прекалено много, за да е в състояние да ми осигури комфорт. Белите нишки се развиха напред, срещу атакуващите гъвкави. Десет тънки змиевидни нишки.
За да победиш врага — превърни се в него. Японците щяха да останат доволни от методите на куалкуа.
Гъвкавите имаха великолепна чувствителност. Живите торпеда започнаха да се разпръскват, да маневрират. Но три не успяха.
Не забелязах как пипалцата на симбионта се врязаха в гъвкавите. Навярно първата схватка му е била достатъчна, за да се приспособи към организма на пришълците, всичко стана много бързо. Гъвкавите застинаха, инерцията ги носи още няколко метра — едното тяло стигна почти до мен и започна да потъва.
Размахах ръце и изскочих на повърхността. Глътнах въздух — мек и лепкав като сироп. Хората на брега извикаха при появата ми.
Надолу…
Гъвкавите кръжаха наоколо, без да рискуват да се приближават. Бяха останали пет или шест. Не можех да следя всичките едновременно и ми оставаше да се надявам, че симбионтът ми използва и собствените си сетивни органи, освен човешките очи…
Удар в хълбока, мек, безволев. Нападналият ме отзад гъвкав вече беше мъртъв в мига на сблъсъка ни. Но устата му все пак ухапа тялото ми. Никаква болка — само тежест и мътно облаче кръв, плуващо във водата.
Не се бой, не се бой…
Под мен, леко потрепвайки, тялото на гъвкавия приятел се спускаше към дъното. Останалите продължаваха да кръжат. Дали бяха като акулите — да атакуват самостоятелно?
Кръвта спря да тече, куалкуа беше предприел нещо. Но тялото ми започна да отслабва. Загубата на кръв и ледената вода, дори и да не я чувствах, продължаваха да изстискват силите от него.
Плясък — гъвкавите се обърнаха синхронно. Не за атака — те се отдалечаваха, носеха се към брега. Или бяха съобразили, че водната среда вече не им носи предимство, или бяха осъзнали, че случващото се отдавна е надхвърлило рамките на обикновено бягство.
Изплувах. Пришълците вече излизаха на брега, и хората бързо отстъпваха и им правеха място. Но появата ми не остана незабелязана. Викове, размахващи се ръце. Който и да съм бил за тях, когато наруших неписаните закони на санаториума се бях превърнал в човека, победил гъвкавите.