Само че да победиш врага още не означава, че си спасил самия себе си.
Ледена пустош зад гърба ми, леден океан пред мен.
Гъвкавите ще съобщят за случилото се. Не бях видял аналози на полиция или армия в света на геометрите, но това не означаваше, че ги няма. Ако се наложи — регресорите и пилотите ще се спуснат от небето на земята, мирните селски труженици ще вземат в ръце лазерните сърпове, а работниците — атомните чукове.
Ще ме търсят.
Та нали трябва да се спаси невменяемия болен, избягал от уютния санаториум!
Плувах все по-надалече и по-надалече от брега. Куалкуа мълчеше — навярно скорошната схватка му беше коствала много усилия. Но това, че мълчеше, беше добре. Трябваше да взема решение сам. Дали да се спася, или да загина. Да победя този свят — или да се предам.
Глава 3
Вечерта ме завари върху леден блок, на двайсет километра от санаториума и на половин километър от брега. Съблякох се гол и сложих дрехите под себе си. Продължавах да не усещам студа, но така ми беше някак по-спокойно.
Странно усещане. Пълна нереалност на случващото се. Раната на хълбока ми почти беше заздравяла, само при докосване на новата розова кожа усещах някакъв гъдел. Наоколо — белотата на водата, ледовете, обезцветеното небе. Като в картините на Рокуел Кент. Но на подобни пейзажи е хубаво да се любуваш, когато си седиш вкъщи, на топло. Или поне не докато наблюдаваш разтопяването на снежинките върху голата ти кожа.
Куалкуа ме защитаваше от студа по-надеждно от която и да е шуба. Но имаше странични ефекти.
Въздъхнах, вдигайки от леда току-що уловената риба. Да се направим на гъвкави.
На вид рибата наподобяваше морски костур. Червеникави люспи, покриващи половин килограм месо.
Откъснах перките и се заех с вечерята си. Суровото месо беше безвкусно, но все пак не толкова неприятно, колкото бях очаквал. Да беше тук Данилов, нали разправяше, че обича японската кухня…
Някъде в стомаха ми куалкуа щеше да получи своята порция храна. Самият аз предпочитах да погладувам, но симбионтът, борил се шест часа със студа, беше на друго мнение.
Още.
— Свърши — казах аз, оставяйки встрани жалките рибени останки.
Не.
— Не мога.
Аз мога.
Сложих длан върху рибата и се извърнах. Пръстите ми леко помръдваха, но не исках да гледам какво става.
Ето сега вече свърши.
Под дланта ми беше останала само опашката на рибата. Преглътнах, борейки се с повдигането. Всичко, което е естествено, не е отвратително. Изстрелях с пръст опашката встрани, погледнах дланта си. Не се виждаше нищо подозрително. Интересно, а дали мога да ям през петата?
Сигурно мога.
Събрах шепа сняг от леда и затрупах трапезата си.
— Куалкуа, а какво да правя сега?
Аз не взимам подобни решения и не давам съвети.
Може би това е за добро. Иначе няма да успея и да се огледам, и вече ще съм станал ходещо убежище за чуждия разум. Куалкуа се занимава само с едно нещо — осигурява оцеляването ми. И се справя прекрасно — предполагам, че бих могъл да прекарам остатъка от живота си в лов на риба и в хващане на тен върху снега.
Проблемът ми е как да намеря приложение на подарения ми живот.
Добре, да поразсъждаваме спокойно. Колкото и отвратително да изглежда снежната пустиня — в нея трябва да има живот. Мога да се храня с каквото и да е, дори… стоп, не бива да мисля за това. Това е същият този Кръгъл континент, на който се намира градът Служене, космодрумите, уютните топли къщи, шахтите и заводите, горите и полята. Трябва просто да се добера до тях.
— Да плуваме към брега.
Добре. По пътя ще половуваме риба.
Преглътнах.
Добре. Няма какво да капризнича.
— Ще половуваме — съгласих се.
Вървях край брега през цялата нощ. Не знам дали по вина на куалкуа, или нервите ми бяха обтегнати, но не ми се спеше. От небето се сипеше тих, спокоен сняг, от време на време се налагаше да изтръсквам втвърдилата се риза. По тялото ми понякога преминаваха кратки конвулсии и от кожата се посипваха ледени корички. Тъмнина… Планетата на геометрите няма естествен спътник, а чудесното им звездно небе, пречещо на навигацията и позволяващо да се работи нощем, беше останало някъде далече…
Значи сте избягали, геометри. Скрили сте се от онези, на които сте искали да наложите Дружба. Преместили сте цялата си планетна система, заедно със слънцето Майчица, заедно с планетите на малките и гъвкавите приятели. И не сте мирясали. Желанието да се твори добро е неизкоренимо.