Първо изследвах участъка от купола, от който излизаше тунелът, водещ към кулата. Земната логика подсказваше, че при началото на тунела трябва да има врата.
Не, все пак не съм си вкъщи.
Диаметърът на купола беше половин километър. Потичах покрай стъклената стена, неволно заглеждайки се в тъмните силуети на дърветата. Топло е там, топло… И мога да се почувствам човек, а не кукла на конци… Дървета, хълмчета, храсталак. Зад стъклото се крие много удобна горичка… И то не безжизнена — ето, сред гъсталака се мярка синкава светлина… Нима тук също няма вход? Напълно изолирано от външния свят селище? Може би кулата е построена над нефтен сондажен отвор или шахта и обитателите й нямат нужда да излизат навън?
Сега се стараех да оставям по-малко следи и тичах плътно до купола. Тук, на края на натрупаните от вятъра преспи и сняг следите ми не би трябвало да са толкова незабележими.
А наоколо ставаше все по-светло и по-светло. На небето не бяха останали почти никакви облаци, Майчицата скоро щеше да се появи… Виж ти, как съм свикнал с думата на геометрите… Време е да се махам. Ще ловя риба в морето и ще засищам куалкуа, ще вървя или ще плувам покрай брега.
Спрях да бягам и закрачих. Не, куполът нямаше никакви врати. Затова пък на десетина метра от него снежната равнина се нарушаваше от неочаквана пряспа с правилна кубична форма. Вятърът не може да направи такова нещо.
Наложи ми се дълго да чистя снега. Но не се учудих, когато открих под ледената кора гладка пластмаса. Някаква будка с височина половин човешки ръст. Нима прилежните строители все пак са допуснали брак в работата си?
Прекарах длан по пластмасата, опитвайки се да намеря ключалка и да я активирам. Хайде! Давай!
Скобата на ръчката за вратата се появи неочаквано. Натъкнах се на нея с изпънатите си пръсти и неволно усетих как пластмасовата стена потрепна. Аха! С нов прилив на енергия започнах да разгребвам снега, и скоро се появи малка вратичка. Отвори се лесно, след няколко дърпания. Пантите на бяха замръзнали — от вътрешността на будката прииждаше влажна топлина. Протегнах ръка — точно така. Нямаше под. Някъде долу шумеше вода.
При цялата любов на геометрите към интелектуалните заключалки, не бяха сложили такава на люка за канализацията.
Сега имах три възможности за по-нататъшни действия. Какво беше онова, което дядо казваше за тройката? Най-удобното за човешкото съзнание число? И така, можех да продължа търсенето на нормален вход. Можех да си тръгна. Или да се хвърля смело в течащата вода.
Първите два варианта изглеждаха по-разумни, но бяха успели да ми омръзнат.
Спуснах краката си в пустотата. Затворих вратичката след себе си, балансирайки върху тънкия парапет. Водата не беше далече, плясъкът идваше от съвсем близо.
Скочих, представяйки си много ясно тялото си, набито на остър кол, стърчащ от бурния поток…
Оказа се, че водата е топла. Обикновена морска вода. Солена. Вече обичайна за мен. Течението ме подхвана и ме понесе по някаква тънка тъмна тръба. Пространството над водата беше съвсем малко, едва можех да си подам главата.
Водопровод с вода, идваща от морето!
Плюейки, изплувайки и потапяйки се, аз ненаситно гълтах въздух. Течението ме носеше някъде под купола. А сега вариантите бяха неизброимо много. Решетки, перки, системи за охлаждане на реактори, затворени резервоари.
Не! Това не беше възможно. Геометрите се отнасят много грижовно към живота. Ако вратичката не е блокирана и няма никакви предупредителни надписи и защитни решетки — значи на някой, паднал в тунела, не може да се случи нищо страшно!
Разбира се, това бяха доста произволни предположения. Но ми помогнаха да се държа през минутата, в която течението ме носеше. После пред мен заблещука слаба светлина, течението отслабна и аз започнах да закачам дъното с краката си. Водата ме завъртя за последен път и ме изхвърли върху малка метална решетка, която играеше ролята на под. От тавана светеха не особено силно някакви лампи. Изправих се, със закъснение усещайки страх.
Малка кръгла зала. Подът бе надупчен като сито, тук-там върху решетката лежаха водорасли и буци пръст. Прииждащата през тръбата вода бучеше, разплискваше се и падаше надолу.
Браво на геометрите. Аз съм на някакво ниво на филтрационната им станция. Отсят заедно с останалия боклук.
Залитайки, тръгнах към единствената врата, която водеше вън от залата. Ако не се отвори — значи съм голям дръвник. Ако се отвори — значи съм дръвник-късметлия.
Оказах се късметлия. Вратата се отвори, а зад нея имаше тясна шахта с монтирани в стената скоби. На пода — буци пръст и изгнили клонки. Без да се замислям, започнах да се катеря. След три метра над мен се оказа метален люк. Е?