Виж ти! Само това ми трябваше — да оплаквам съдбата на наставника Пер!
Станах и нелепо оправих мръсната си мокра риза. Как ли ще реагират децата на геометрите при появата на непознат мъж с риза и къси гащета, с обрасли с брада бузи и зъл вид?
Колкото и да е странно, най-вероятно биха донесли стол и чаша горещ чай и биха изтичали да търсят лекаря.
Наставниците умеят да възпитават. Само че от резултатите ме побиват тръпки.
Побутнах леко вратата — тя се отвори веднага. Никакви заключалки.
Фоайето беше издържано в съвсем различен стил от този на „Светлината на Майчицата“. Беше огромно, заемаше целия първи етаж. И всичко беше бяло, блещукащо. Неравни стени и таван с начупени плоскости. Създаваше се впечатлението, че се намираш в ледена пещера. Лампи също не се виждаха, самите плоскости на тавана леко блещукаха. Красиво. Но за какво е необходим такъв интериор, нали геометрите на правят нищо току-така? Покрай стената — меки кръгли кресла, тапицирани с бяла тъкан, на пода — дебел килим. Пристъпих плахо, страхувайки се, че ще го изцапам. А после ще се наложи децата да го чистят, в рамките на подготовката-за-труд.
Влязох и притворих вратата. Заслушах се. Тишина. Няма никой. Да можех да намеря схемата на етажите и да изясня къде живеят наставниците. Ще нахлуя при Пер и ще му кажа мрачно: „Имаш дълг към мен, сигурно още пътува с камилите.“ Ох, няма да ме разбере. Няма да оцени казармения хумор.
От фоайето тръгваха две стълбища — едното нагоре, другото надолу. Значи тук има и подземни етажи? Заподозрях, че някои от вратите може и да са асансьори, но не исках да се напъхвам там. Веднага разпознах в три от вратите изходите от кулата — тези, които неуспешно се бях опитвал да отворя съвсем наскоро.
Добре поне, че няма никаква охрана.
Стоп! На вратата на „Светлината на Майчицата“ имаше дневален!
Обърнах се, утешавайки се с надеждата, че не принуждават децата да дежурят нощем.
Но се оказа, че все пак има дежурен. В нишата до вратата, под огромен блестящ харпун, висящ на кука. Момчето беше голямо колкото харпуна. Сега то спеше спокойно, излегнало се на пода.
Поклатих глава. Навярно има някакъв висш педагогически смисъл в тези вахти до незаключени врати. Възпитаване на чувство за отговорност, чувство на гордост за своя интернат, за неговия символ. А и не им се налага да дежурят често, във всеки интернат има стотици възпитаници. Да… И все пак на мен ми изглеждаше значително по-правилен сънят на момчето.
Ако беше по-голям, нямаше да се сдържа. Щях да сваля от куката свещения харпун и да го скрия зад някое кресло, в най-добрите традиции на курсантските времена. Какво по-достойно може да има от това да опошлиш остарелите символи? Но момчето беше на девет годинки, не повече. Постоях и погледах как се усмихва в съня си. Искаше ми се да го погаля по главата, но той със сигурност би се събудил от неочакваната ласка. Така че отидох тихичко, на пръсти, до стълбата и започнах да се изкачвам.
Къде може да си, наставнико Пер?
Трябва да те видя. Да те погледна в очите. Да ти задам няколко въпроса.
Време е Ник Ример и любимият му наставник да поговорят откровено.
Бях избрал правилното стълбище, тук имаше жилищни етажи. Без колебание отминах втория и третия етаж — там вратите бяха прекалено нагъсто, това бяха стаи на възпитаници.
На четвъртия етаж спрях.
Кръглата стълбищна площадка беше малко по-широка от долните. И лампите светеха по-ярко. И вратите бяха само шест. Напълно възможно беше наставниците да живеят тук.
Бих изследвал и горните етажи. По добре е да се действа, след като ситуацията е оценена напълно. Но погледът ми се спря на парче бяла тъкан, прикрепено небрежно към една от вратите.
Бяла папийонка.
Същата като тази, която се бе опитала да сложи на шията ми Кати.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите, дланите ми се изпотиха.
Бойна трансформация?
Не отговорих на куалкуа. Приближих се до вратата и докоснах папийонката. Същата или много подобна. Откачих я от карфицата и я закрепих грижливо на шията си. Жалко, че нямаше огледало. Интересно би било да видя как ще се съчетаят голите крака, мръсната риза и бялата папийонка.
Почуках на вратата.
— Влизай, Ник — изрече тихо наставник Пер. — Разблокирано е.
Докоснах вратата и тя се плъзна встрани.
— Добро утро, наставник Пер — казах аз, влизайки.
Тук, в „Бяло море“, стаята на Пер беше значително по-голяма. Трапецовидна форма, и цялото пространство при вратите запълнено от някакви простички уреди. Пружини, тежести, ръкохватки. Не беше трудно да се досетя, че това са спортни тренажори. Бяха ги вдигали и преместили към вратата, но още не бяха успели да ги изнесат. Навярно предишният обитател се е отнасял много сериозно към физическата подготовка.