— Минавай, Ник. Сядай.
Наставник Пер не ме погледна. Седеше с гръб към мен и наблюдаваше екрана, показващ фоайето, където спокойно спеше момчето-дежурен.
Креслата бяха далече, а не ми се искаше да сядам на неоправеното легло. Затова се настаних на седалката на един от тренажорите, подозрително наподобяващ велосипед. Ех, не ми е било писано да се прославя като велик изобретател, геометрите сами са успели да изобретят велосипеда.
— Защо са тези вахти до вратите, Пер? — попитах аз. — Децата трябва да спят нощем.
— Децата трябва да се научат на отговорност. И на първо място — на отговорност за другите. Това момче, уви, засега е далече от идеала.
Наставник Пер се обърна в креслото си. Изгледа ме внимателно. Разбира се, той вече ме беше видял — на екрана, и в погледа му нямаше любопитство.
— Много си преживял, Ник — каза той. — Ще ми позволиш ли да продължа да те наричам Ник?
— Защо не?
Наставникът въздъхна:
— Защото ти изобщо не си Ник Ример. Не си моят възпитаник.
Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.
— Откъде е този извод, наставнико?
— От твоите реакции, момче. Ти се държеше почти като Ник… като имаме предвид амнезията, разбира се. Не се досетих веднага да отворя архивите на операция „Сянка“. Едва след всичко това… когато дойдох на себе си. Ник не би ме ударил, момче. Той би могъл да ме нагруби, да се разплаче, да излезе, да спре да ми говори. Но нищо повече. А за жителите на Сянката това е напълно нормална реакция. Символичен удар, знак на презрение.
— Не само за жителите на Сянката…
Значи геометрите бягаха от друга хуманоидна раса? От хора, способни да постъпват като мен?
— Може би, момче. Ядрото е голямо…
Те са дошли от центъра на Галактиката. Разбира се! Небе, пламтящо от звезди!
— Как да те наричам?
— Пьотър.
— Пьор? — Наставникът се обърка.
— Пьотър — изрекох аз, стараейки се да изговарям колкото се може по-ясно буквите. В техния език „т“ беше съвсем меко, почти неуловимо. Оказа се много трудно да се превежда от руски на езика на Родината.
— Петер… — произнесе Пер, напомняйки ми за Елза от „Луфтханза“. Господи! А това беше преди по-малко от две седмици! Космодрумът на Хикси, халбата бира в бара… — Петер, кажи, Ник Ример жив ли е?
— Мъртъв е.
— Ти ли го уби?
— Не. Струва ми се, че той е бил добър човек, Пер. Не бих могъл да го убия.
— А лош можеш ли да убиеш?
— Мога — признах си аз. — Сега вече мога.
Наставникът извърна поглед. Погледна към пода, където стояха два още неразопаковани сака. Сигурно някъде в тях бяха снимките, които украсяваха стената в предишната му стая.
— Ти наистина приличаш на него… — прошепна Пер. — Но дори Ник не би могъл да се справи с гъвкавите… и да се добере гол до интерната.
Налегна ме някаква тъга. Всичко беше безнадеждно. Можех да геройствам колкото си искам, да се сражавам с пришълците и да пердаша отрепките на човешкия род. Но не можех да излъжа цял един свят.
— Какво ме очаква, Пер?
— Не санаториум, естествено. Санаториумът е за хора, пък макар и лоши.
— И все пак?
— Ние трябва да разберем кой си ти — информира ме сухо Пер. — Как си успял да ни догониш. Как си заменил Ник.
Засмях се:
— Да се разбере някоя цивилизация е значително по-лесно, отколкото някой отделен човек. А аз и това не успях. Вие сте като криво огледало. Всичко си е на мястото, а се отразява пълна уродливост.
— Така е от твоята гледна точка, Петер. — Наставникът небрежно отпусна ръка върху активатора на терминала. — Възнамеряваш ли да се съпротивляваш на ареста, Петер?
— Не знам.
— По-добре не опитвай.
Той продължаваше да ме наблюдава упорито.
— Знаеш ли какво ще направя сега?
— Ще извикаш тук отряд регресори.
Наставникът се засмя. После стана сериозен и изрече преднамерено на глас:
— Контрол на средата. Двучасов снеговалеж на територията на интерната. Разпореждане на наставник Пер. Цел — урок по лошо време.
Аз мълчах.
— Знаеш ли защо искам да залича следите ти?
— За да не се тревожат децата.
— Правилно, Петер. Ти понякога се държиш почти като човек… Разбира се, отпечатъците на босите крака върху снега са нещо страхотно. Нещо, което ще възбуди въображението на по-големите деца и ще даде храна за страшни приказки на по-малките. Но не и в случай, че наблизо има санаториум за тежко болни. Аз някак ще успея да потичам бос по снега. Когато преместят санаториума някъде далече-далече… и следите няма да предизвикат лоши мисли. Нека децата си спомнят легендите за ледените хора, да се поровят в книгите по история, да започнат да се закаляват…