Нима силовото поле не е преграда за моя симбионт?
— Ще те изследват, Петер — каза Пер, сякаш плюейки. — Ти…
Нещо стана. Лицето му потрепна, придобивайки странно глуповато изражение. Неприятна гледка — спретнат старец, от устата на който текат лиги…
— Защита — не старт — каза Пер. — Защитата да се изключи… Защитата да се махне…
Гласът му беше монотонен и вял. Не неговата воля движеше устните му…
Гуменото желе около мен изчезна. Тръгнах безмълвно към Пер. Лицето на наставника започна да побледнява.
— Не искам да те наранявам — казах аз. — Не се бой. Ще си тръгна.
По челото на наставника изби пот. Устните му се размърдаха:
— Сянката…
— Аз дойдох от Земята — казах. — Успокой се…
— Сянката… — В погледа му имаше само омраза и ужас. — Аз… аз…
Той падна назад.
— Куалкуа! — извиках и се хвърлих към Пер.
Не съм аз. Слаби съдове. Мозъчен кръвоизлив.
Подхванах тялото на наставника. Той ме гледаше с безсилна тъга.
— Не умирай! — извиках аз. — Не бива! Живейте, не ви желая злото!
Очите на наставника започнаха да се затварят.
Не съм аз.
Наставникът на Ник Ример умираше в ръцете ми.
Гледах затварящите се очи. Пер беше умрял от страх. Страх от непознатата за мен сила, страх от Сянката, накарала геометрите да се спасяват с бягство. Умираше, страдайки не заради собствената си смърт, а заради осъзнаването на факта, че регресорът на Сянката ще остане да живее в Родината в облика на Ник Ример. Така че в крайна сметка го бях убил аз. Също толкова сигурно, колкото ако бях забил нож в сърцето му.
— Не ви желая злото! — извиках. — Не!
Колко си приличат погледите на мъртвите! Очите на наставник Пер станаха също толкова пусти и спокойни, като на извратения Клей, убит от гъвкавия приятел.
— Не исках… — повторих, оставяйки тялото на Пер на пода. — Не исках…
Той престана да мисли.
Приближих се към прозореца. Трудно беше да откъсна поглед от мъртвото тяло, и все пак погледнах студената тундра. Валеше снегът, поръчан от наставник Пер. Прикриваше следите ми. Сигурно Майчицата вече се бе вдигнала над хоризонта. Но тук продължаваше да е нощ. Прекалено плътни бяха оловните облаци, появили се неизвестно откъде. Урок по лошо време ли, наставник Пер?
Някога, много отдавна, на планетата Земя, седях в едно заведение със своето момиче. А на съседната маса някаква пияна жена постоянно повтаряше на кавалера си: „Да купиш цветя на жена си… цветя… Цветята могат да покрият всичко. Дори гроба.“
Не, снегът е по-добър от цветята.
Той наистина ще покрие всичко.
Глава 4
— Закълни се… закълни се, че няма… да ядеш — казах аз.
Какво е това клетва? И какво е това хранене? Нужни са ми образци от клетките му.
— Ще вземеш само образците.
Добре.
От ръката ми излезе тънка бяла нишка. Близна наставника по лицето и се прибра.
Няма да е трудно.
— Давай, куалкуа.
Огледалото в санитарния блок на наставника заемаше цяла стена. Стоях над тялото на Пер и гледах отражението си. Млад човек, разсъблечен, със студени сиви очи.
Не мога да премахна болката напълно.
— Давай.
Сякаш ме потопиха във вряла вода. Кожата ми почервеня, всяко косъмче се открои ясно. По тялото ми преминаха конвулсии.
Аз търпях.
Нещо ме дръпна нагоре. Повдигна ме. Удължи ме. А аз се притеснявах от дребните лудории на куалкуа с ноктите, израстващи от пръстите ми! Паднах на колене, тялото ми омекна и се строполи върху трупа на наставника.
Болка…
Лицето ми се раздвижи отвътре. Очите изскочиха от очните кухини. Раменете ми се свиха. Краката се изкривиха.
Това не е завинаги…
Побрах се в лепкавите, вдървени колене на наставника Пер. Блудният син, върнал се при добрия си баща. Разкаях се, татко. Съгласен съм до края на дните си да паса охранените ти стада. Само ме пожали, докосни ме с ласкавата си ръка и заколи по-скоро отбитото теле. Благослови ме с мъртвата си ръка, наставнико…
… Виеше ми се свят. Тялото ми беше станало чуждо. Сухо, вдървено, старческо. Изправих се и се погледнах през погледа на наставника Пер.
Сега съм пълноправен, макар и провинил се член на обществото на геометрите.
Наставника Пер.
Нима ми е съдено да продължавам да сменям облика си, преминавайки от тяло в тяло? Да се превръщам във врага си, за да го разбера? Да убия, да разбера, да се престоря?
Нима това исках?
Безумните стартове с древните „Протони“, сладостта на джамповете, позволеното от екзотиката на другите светове и радостта от завръщанията — ето кое беше моят свят. Грозен, безумен, лишен от надежда, но мой.