Включих основния предавател и изпратих позивни сигнали. Изминаха десет секунди, преди да ми отговорят — на руски, но с лек английски акцент. Очевидно вече бяха разчели кода на позивните и бяха разбрали с кого си имат работа.
— Орбитален контрол, виждам ви.
— „Трансаеро“, борд трийсет и шест — осемнайсет. Връщам се от Хикси, Сириус.
Пауза.
— Хубава траектория. Как беше полетът?
— Прекрасно. — Чаках търпеливо. Совалката вече беше взета под прицел от радарите, а може би не само от радарите — кой знае кое от митовете за СКОБ, Силите за космическа безопасност, беше лъжа и кое — истина. Смешно е да се мисли, че десетките спътници и няколкото орбитални станции са способни да окажат съпротива на кораб на извънземни. Но всички си плащат данъка за СКОБ, без никой да се възмущава. Разправят, че даже отървалите се от всякакви данъци руски бизнесмени плащат анонимни пожертвования.
Винаги сме се страхували от небето. Това е в човешката кръв — страх пред безкрайната пустота, в която плува Земята. Хората са готови да ядат боклуци и да се лекуват в рушащи се болници, само и само да знаят, че над тях, в безкрайното небе, кръжат няколко железни песъчинки с рентгенови лазери…
— „Трансаеро“, всичко е наред. Предаваме те на руснаците.
— Всичко хубаво, СКОБ.
Дежурният офицер не успя да отговори или не сметна за нужно. Вместо него се появи друг глас:
— „Трансаеро“, добре дошъл. Тук е ЦУП.
— Привет, Земя — казах аз, гледайки белезникавосинята равнина над главата си. Летяхме над Африка — връзката се осъществяваше или през руски кораб, или през някой от щатските ретранслатори. Сега си сътрудничим много добре… няма как иначе.
— Хубаво се движиш — одобри невидимият оператор. — Значи така… Казвам се Максим, аз ще те водя до космодрума. Ще се приземиш на Свободния.
— На Байконур не може ли? — Погледнах накриво навигационния екран, където вече се въртеше глобус, покрит с мрежата на моята орбита. Като че ли траекторията позволяваше.
— Байконур е зает. И двете писти. Ако много се напънем, можем да те насочим към Саратовска — резервна, но какъв е смисълът?
— Добре, Земя. — Нямаше смисъл да споря. Стараят се да не ни приземяват в Китай, освен ако не е необходимо, все пак излишни данъци в хазната на чужда държава. А резервната писта близо до Саратов — бъдещият космодрум „Юрий Гагарин“ — още не беше довършена както трябва. Аз не съм кацал там нито веднъж, но момчетата са ми разказвали.
— Имаш двайсет и пет минути за почивка. Сега излизаш от зоната на връзка, ще те поемем отново в апогея, над Аляска, и веднага ще започнем спирането.
— Всичко ли е наред с кораба? — поинтересувах се аз. Телеметрията започва да се предава от борда автоматично и операторите знаят много по-добре дали „птичката“ е издържала джампа.
— Всичко е наред — успокои ме Максим. — Почивай си. Трийсет секунди до края на сеанса.
— Нося подарък… — промърморих аз, поглеждайки накриво изчислителя.
Операторът се засмя тихо:
— Е, надявам се, че не си без товар. Компанията ни затрупа със запитвания, очевидно договорът…
Гласът прекъсна рязко, като отрязан с нож. Автоматиката беше следила отслабващия сигнал до последния момент, а после просто бе прекъснала връзката. При желание можех да се свържа със СКОБ — техните станции покриваха целия хоризонт, но защо да го правя…
— Не този подарък имах предвид — казах в пустотата. Погледнах изчислителя: — Готви се за шумотевица, Карел. Скоро такива неща ще станат, че…
— Не бива — изрече бързо влечугоидът. — Това не е нужно. Мисията ми не предвижда общуване с официални лица!
— Така ли? — засмях се аз. Поклатих глава. — А ти на какво се надяваше, изчислителю?
— Карел, а не „изчислителю“! — Влечугоидът заклати глава. — Думата „изчислител“ е оскърбителна, Пьотър!
— Защо? Това не е наша измислица, всички извънземни ви наричат така.
— А вас ви наричат превозвачи. — Влечугоидът ме посочи с късата си лапа. — Пьотър, тясната специализация е клеймо. Спасение за слабите раси, но и проклятие! Този, който не може да излезе от рамките, наложени от природата, винаги ще бъде слуга!
— Извинявай. — Аз наистина се смутих. — Добре… Карел. Както кажеш. Но така или иначе трябва да съобщя за теб на Земята.
Влечугоидът сякаш се замисли.
— Имаме десет и половина земни денонощия — съобщи той най-накрая. — През този период расите трябва да изпълнят хаджа.
— Какво?
— Хадж. Поклонение. Подвиг. Служене. Многопластово понятие, което е трудно да се преведе еднозначно.
Той говореше бързо-бързо, сякаш нервничеше: