Наставниците могат да моделират децата както си искат. Да ги направят канибали или да ги накарат да правят слънчеви бани върху снега. Те са податливи като пластилин. Идеална суровина, идеално пушечно месо.
Ще разпространим приятелството из цялата Галактика!
Бих могъл да отида при момчето, да го прегърна и да му кажа, че никой на света никога не е виновен. Нито този, който спи на пост, нито този, който се прокрадва в нощта, бягайки от концлагера, наричан „Свеж вятър“. И дори човекът, чието тяло сега се вкочанява в преспата, също е невинен. Може би само онзи, който преди стотици години е поел отговорността за света на геометрите, Риг Вонящия или неговият наставник, са виновни…
Но това беше задънена улица. Защото всяка крачка, всяка дума променят тези, които са около нас. И пътят към ада е постлан само с добри намерения, а принципът за по-малкото зло, взет на въоръжение от регресорите, понякога е толкова съблазнителен и примамлив.
А освен това не можех да си позволя дори капка любов или нежност. Защото те се бяха превърнали в оръжие. Безотказно и смъртоносно.
— Изобщо не ти се сърдя — казах аз.
И точно това трябваше да кажа. Момчето се усмихна, изпъвайки се под древния харпун, с който предците на геометрите са пробождали местните китове.
Тръгнах нагоре.
Интернатът се пробуждаше. Чувах леки шумове зад вратите, суетня, сънени вопли. Някои вече се бяха събудили, други се будеха в момента. Нормална детска глъчка. Но нима този уютен свят е по-лош от Земята? Измъчени деца, вечно пияни възрастни, училища, в които не учат на нищо, професии, които не носят радост?
По-лош е. Ако си позволя да се усъмня в това, съм обречен.
Както и беше мечтал Андрей Хрумов, бях станал еталон сам за себе си. А еталонът е лишен от съмнения. Метърът или килограмът не зависят от мечтите на продавачите или от претенциите на купувачите.
Светът на геометрите не ми харесва!
Значи трябва да се продължи нататък. По техните следи, през обратната страна на пространството и небето, лишено от звезди. Докато нощта не изригне с милиони студени искри. Докато светът на Сянката, накарал геометрите да избягат, не ми даде отговора.
Какво може да служи за мярка, когато разумът е отказал и сърцето те е предало?
— Радостно утро, Пер!
Усмихнах се приветливо на девойката, излизаща от стаята си. Тя беше наставница, но гледаше на мен с уважение и неловко съжаление. Че как иначе. Нали Пер се е провинил. А тя няма намерение да допуска подобни грешки. До неотдавна още са й промивали мозъка, сега вече е поела славната щафета.
— Радостно утро… ъъъ…
— Лори. Наставница Лори.
Къса пола. Късче плат, омотано около гърдите й — тук наричат това „женска лента“. Черна коса. На Земята биха се заглеждали по нея, но по-скоро заради това, че е симпатична, а не заради странностите в облеклото. Според мен — прекалено пълна, но за вкусове не се спори.
Запознал ли се е с нея Пер вчера или все още не е успял?
— Бих искала да ви поканя на закуска — каза девойката. — Огладняхте ли?
— Малко.
Куалкуа в тялото ми със сигурност беше на друго мнение. А може би не. В края на краищата, Ник Ример беше значително по-масивен от наставник Пер. Къде трябва да се е дянала излишната плът?
— Ще дойдете ли в стаята ми?
В поведението й нямаше нито капка еротика. Не защото наставник Пер беше прекалено стар. Просто не беше прието. Не беше нужно.
Отвличаше от приятелството.
Стаята на Лори беше по-уютна от моята. И тук имаше снимки на деца на стената, но бяха много по-малко — не наброяваха и двайсет. И много разноцветни плетени покривки — разхвърляни по пода, закачени по стените, наредени върху леглото.
— Много красиво! — казах аз честно.
Лори разцъфна:
— Наистина ли, Пер? Не съм много талантлива, но се старая…
Седнах на масата и започнах да наблюдавам безмълвно как девойката приготвя закуската. Две чашки горещо кафе, сипано от пластмасова кана. Шепа дребни питки, посипани със ситно нарязана зелена трева. Парчета месо в две порцеланови чинии.
Месото им е изкуствено, както успях да разбера. Или отгледано в резервоари, или синтезирано. Геометрите не убиват животни заради прехраната си.
— Ние много ви съчувствахме, наставник Пер — каза Лори. — Всички разбираме мъката ви.
Кимнах и се нахвърлих върху храната. Не знам как беше куалкуа, но аз вече бях доста гладен.
— Кажете… ако не е много тежко за вас… възпитаникът ви Ник Ример неизлечимо болен ли е?
— Абсолютно — отговорих аз, поглъщайки питките и парчетата месо. — Няма никаква надежда.
— Простете ми, Пер…
— Нищо, нищо — казах аз излишно бодро. — Какво ли не се случва.