Навярно напразно се държах толкова цинично. Лори ме погледна леко уплашено. Но аз вече бях набрал инерция.
— Той винаги е бил сложен възпитаник — казах аз злобно. — Пишеше стихчета, без да има ни най-малък талант. Измъкваше се през прозореца, вместо да се подготвя за новия щастлив ден. Спореше с мен. Можеше да се разреве или да спре да ми говори, вместо да си признае грешките. Много труден характер! И когато изгуби паметта си, а с нея и всички наложени от мен навици — печалният резултат беше закономерен.
Е?
Момиче, та ти имаш умни очи! Плетеш покривки, макар и това да не е призванието ти! Кажи на стария наставник, че не е прав!
Или поне премълчи!
— Не се измъчвайте, Пер. — Тя докосна ръката ми. — Никому не е по силите да се справи с подобна ситуация.
Те са непробиваеми.
— Вземете нова група — каза ласкаво Лори. — И ще отгледате нови възпитаници, които ще изкупят вината на Ример.
— Така и ще направя — съгласих се аз, преглъщайки с усилие последните парчета месо.
Да бягам. Трябва да бягам оттук. Преди да се разтопят преспите под прозореца, преди гъвкавите приятели да осъзнаят, че Ник Ример се е измъкнал жив, проявил свръхчовешки способности.
Дори и да има най-малка възможност, трябва да измина пътя на геометрите в обратната посока. Да се върна в ядрото на Галактиката, където дори силните няма да могат да се доберат до мен. Да намеря Сянката.
А ако ми провърви и това се окаже спасението?
— Още питки? — попита Лори. Леко потръпнах от ласкавия й глас. По-добре да станеш готвач, момиче. А още по-добре — да се омъжиш, да си народиш деца и да ги възпитаваш самостоятелно, да ги глезиш с пирожки и козуначени кифлички.
— Не, благодаря.
Станах и погледнах през прозореца. Духаше безмилостно. Виеше се сняг и се забиваше в стъклото. Зад облаците се виждаше слаба слънчева светлина, но от нея нямаше никаква полза.
— Някой е поръчал лошо време… — каза замислено Лори.
— Аз. Реших… за урок. Урок по лошо време.
— Да, интересно решение — съгласи се Лори. — Избрахте ли си вече възпитаници?
— Не.
— Вземете трета младша група, наставник Пер!
— Добре — съгласих се аз. Не е ли все едно кои деца ще ми зачислят? Нямам намерение да се задържам тук.
— Най-трудните момчета… — каза Лори с въодушевление. — Веднага ще се потопите в работата, Пер! Това е много интересна група, но никой от нас не може да се справи с нея. Няма никой с вашия опит…
Засмях се беззвучно, без да обръщам лицето си към Лори.
Благодаря за доверието. Наставник Пер сигурно би оценил съвета ти.
Разбира се, не бих и успял да се задържа дълго. Куалкуа може да имитира идеално външността, но аз изобщо не мога да се държа като Пер.
Трябва да печеля време. Два-три часа — докато наставниците се разотидат за занятията с възпитаниците си. После ще вляза в кабината и ще си тръгна.
Космодрумът на геометрите на практика не се охранява. Достатъчно ще бъде да хвана който и да е пилот, да го зашеметя и да дам на симбионта възможност да вземе клетъчна проба. После ще сменя облика си и ще се кача на кораба.
А за по-нататък не си струва да гадая отсега.
Бих предпочел да си седя в стаята на Пер. Струваше ми се, че с това няма да наруша етикета, а затвореността на току-що пристигналия наставник щеше да се стори основателна на всички. Та той е преживял толкова много със своя безумен възпитаник…
Но при мен дойдоха гостоприемната девойка Лори и някакъв непознат младеж със същата жалостива почтителност в погледа. Навярно целият персонал в този интернат е млад.
— Да ви съпроводим ли до трета група, наставник Пер? — предложи Лори. — Те вече ви чакат.
Младежът не бързаше да ме поздравява. Очевидно се познавахме. Затова аз закимах с охота, избягвайки всякакви разговори.
Групата, с която на наставник Пер така и не му беше съдено да работи, живееше на дванайсетия етаж на кулата. Вървях послушно след Лори и непознатия.
— Ако искате, наставнико, ние можем да присъстваме…
— Не, не, няма нужда — възразих аз. — Вие си имате своя работа.
Само наблюдатели ми липсваха.
— Те са тук — обади се за пръв път младежът. — Сложна група, наставник Пер. Много високо равнище на критичност. Налага се да ги убеждаваме буквално във всичко.
— Ще се справя — обещах аз. — Не се безпокойте.
Съпроводен от внимателните им погледи, влязох в стаята на трета група. Младите колеги на наставник Пер усещаха, че нещо не е наред.
Значи не си струваше да се бавя.
… Геометрите позволяваха на възпитаниците си да проявят фантазия във вътрешния интериор. Навярно с течение на времето този стремеж отминаваше от само себе си. Не защото те не се стремяха към красота или към индивидуалност, просто за тях домът, вече бях успял да се убедя в това, бе само място за сън и защита от лошото време. Тяхното общество бе разтърсващ пример за цивилизация на екстраверти. Свят, насочен към експанзия. И при това напълно щастлив свят.