А тези деца просто не бяха успели да намерят достойна цел за изразходване на силите си. Нямаха лаборатории или работилници, а само една-единствена стая, която смятаха за свой дом. По-скоро дори крепост… без да знаят в наивността си, че наставникът е способен да надникне в нея по всяко време на денонощието.
Стените тук бяха покрити с релефно сиво платно, доста успешно имитиращо зидария от обли камъни. Таванът — платно с имитация на дърво. Подът — странен килим, наподобяващ плътно свързани снопове слама. Светилниците, със сигурност електрически, бяха скрити в потъмнели медни чаши, висящи на вериги от тавана. Не светеха силно, но прозорецът беше покрит изцяло с плетено перде с неопределен цвят. Леглата бяха груби, дървени, масата, макар и безукорно чиста, беше старателно издраскана и със забит в средата нож.
Четирите деца със спретнатите, безшевни дрехи на геометрите — шорти и светлозелени ризи — изглеждаха малко не на място тук. Бяха на по единайсет-дванайсет земни години. Седяха направо на пода, с лица към вратата. Явно чакаха появата ми.
— Здрасти — казах аз. — А не успяхте ли да се сдобиете с дрехи от крепостната ера?
— Здравейте, наставнико — отговори сериозно едно от момчетата. Червенокос, като загиналия в ядрото на Галактиката приятел на Ник, Инка. Слабичък. С напрегнат поглед.
Впрочем погледите и на четиримата бяха напрегнати. Не уплашени, разбира се, защо деца на геометрите ще се боят от наставниците? Просто предпазливи, съмняващи се, преценяващи.
— Имаме си дрехи оттогава — продължи момчето. — Само че се препоръчва да ги обличаме в свободното си време. А сега има занятия.
Ясно. Не се набърквай в игрите ни, наставнико. Остави ни нашата свобода.
Приседнах до момчетата на пода — по дяволите, колко непохватно се оказа тялото на Пер — и попитах:
— Как се казвате, момчета?
— Нима не знаете, наставнико? — смая се непресторено червенокосото момче. Другото, светлокосо, къдраво, с муцунката на сънливо ангелче, добави меланхолично и с удоволствие:
— Толкова много файлове са събрани за нашата група…
А аз с удоволствие бих се заел с тези хлапета. Бих опитал да разбера откъде са се взели в света на геометрите такива учтиви, но инатливи момчета, играещи не на регресори, а на крепостната ера… Последната ера, в която на тази планета е имало свобода. Това би било чудесно. Ако имах на разположение десетина години, дори бих ги възпитал. Така, както трябва… от моята гледна точка. И те също биха станали наставници… биха променили този свят.
И би се получила прекрасна битка срещу геометрите със собственото им оръжие. И ако освен това изобретя чума, поразяваща избирателно само наставниците — сходството би било пълно.
— Не съм гледал файловете ви — казах. — Това би било малко нечестно, нали? Нямам никакви данни за вас.
Момчетата мълчаха. Изглежда бяха виждали много наставници. И всякакви методи за установяване на топли, дружески отношения…
Въздъхнах. Не разполагам с десет години, за да би помогна, момчета. За съжаление. И нямам на разположение дори десет дни, за да се сприятелим. За щастие.
— А защо именно крепостната ера, момчета? — Огледах стаята. — Защо не костената или морската? Нима са по-малко интересни?
— Това е преломният етап в развитието на нашата цивилизация, наставнико — съобщи червенокосото момче. — Кръстопът.
— Точка на избор на съдба — потвърди къдрокосият. — Светът ни е можел да стане съвсем различен, ако не са били събитията от онези времена. Не сте ли съгласен?
Колко жалко, че нямам няколко години на разположение…
— Съгласен съм — признах аз. Станах — ставите в старческото тяло изхрущяха недоволно. — Нали нямате нищо против да отворя прозореца, момчета?
Нямаха нищо против. Впрочем не бързаха и да ми помогнат. А също и да се запознаят. А двама дори не бяха благоволили да се включат в разговора… отчаяни малки бунтари.
Дръпнах пердето. Стъклото, както и очаквах, беше прозрачно. Четворката не падаше толкова ниско, че да използва техника. Освен няколкото електронни книги, захвърлени по леглата.
Навън бушуваше мътна виелица. Службата по метеорологичните условия беше изпълнила последното нареждане на наставника Пер. Светлото петно на слънцето едва се виждаше през облаците. Няма да наричам повече чуждата звезда „Майчица“.