— А сега не може ли да се промени светът? — попитах аз. — Какво е това точка на избор на съдба? Някоя заградена дата в календара? Съвсем случайна чумна пандемия? Решение на Световния съвет?
Момчетата зад гърба ми мълчаха. После червенокосият — разпознах гласа му — каза:
— Не, наставнико. Точката на избора на съдба е ден, в който светът губи нещо.
— Но нали и печели нещо?
— Губи хиляди пътища, а печели само един път. Като кълбо, сложено на върха на хълм. Няма да се задържи дълго там, ще се търкулне. Достатъчно е само някой да го побутне леко. Затова пък когато се търкулне надолу, вече не е толкова лесно да се върне обратно.
Някой изсумтя и прошепна:
— Отново детските ти сравнения… ох!
Изчаках разправията да утихне, после казах:
— Правилно. Само че в живота няма възходи и падения, еднакви за всички. Някои стоят отдолу, виждат, че светът се сгромолясва върху тях и не могат да направят нищо. Други гледат отгоре и мислят, че кълбото се търкаля по единствения възможен път. А трети…
Направих пауза и, естествено, едно от момчетата не издържа:
— Стоят там, където се търкаля кълбото?
— Правилно. — Обърнах се и го погледнах. В него нямаше нищо забележително — мургав, тъмнокос, с малко дръпнати очи — на Земята биха го взели за азиатец. — Точно така. Някои стоят на пътя, по който се носи светът. И виждат, че всъщност светът е неподвижен. Че е застинал и е готов да рухне. И тогава могат да протегнат ръка и да го бутнат в необходимата посока. Ако се решат, разбира се. Та нали не съществуват правилни посоки.
— А как се се озовали в тази точка? — попита неочаквано къдравото момче.
Свих рамене:
— Може и да не са се старали особено. Светът сам ще те… отведе. Важното е да разбереш, че сега е твой ред да протегнеш ръка и да го побутнеш… Момчета, а нали сега трябваше да имате урок!
— Мисля, че той вече започна, наставнико Пер — каза червенокосият. — Аз се казвам Тил, наставнико.
Не, всъщност името му прозвуча малко по-различно. Но в него наистина имаше нещо от Тил. Усмихнах се, заставяйки с усилие лицето на наставник Пер да се подчини. Той нямаше тази усмивка, с която бях свикнал. С тялото на Ник нямах подобни проблеми.
— Аз съм Грик… — Това беше къдрокосият.
— Аз съм Лаки… — Това бе „азиатецът“.
— А аз съм Фал… — изрече мълчалото до момента момче.
Дори очите на всичките се промениха. Престанаха да бъдат предпазливи. Станаха… като на бездомни кученца, приближаващи се към нечии крака на спирката. Сигурни, заради възрастта си, че няма да последва паника, но и даващи си сметка, че не всеки ще им позволи да се притиснат до краката му.
Ще ви пречупят, деца. С всичките ви съмнения, искания и високо равнище на критичност. Няма къде да отидете, когато с работата се захване наставник от нивото на Пер. Може би дори заложеният във вас потенциал — способността да криввате от правия път, да поставяте въпроси и да намирате отговори — няма да пропадне.
И някога ще седите на уютните масички на Световния съвет и в уютна, почти домашна обстановка ще решавате накъде ще се търкулне вашият свят…
От вратата се чу приглушен, боботещ тътен. Сякаш удари камбана.
Момчетата се спогледаха.
— Някой е дошъл, наставник Пер — съобщи Грик. — Пришълец на портата!
— Това е за мен — казах аз без ни най-малко съмнение. — Моля те, отвори портата.
Благодаря, че ме допускате до играта си, момчета. Но игрите свършиха.
Грик пробяга смешно върху „сламата“ на четири крака и тупна с длан по вратата. Със сигурност вратата им не се заключваше както трябва и всеки наставник би могъл да влезе, без да пита. Но засега не разрушаваха илюзията на децата за защитеност.
Пред вратата стоеше Кати.
Дори не се учудих. Вътре в себе си бях готов да видя зад гърба й Таг и Ган с медицински парализатори в ръце. Че даже и цял отряд. И да чуя: „Край с игрите, регресоре на Сянката!“
— Здравейте, момчета… Здравейте, наставник Пер. — Отпуснала ръка на рамото на момчето, тя ме гледаше. Не подлия шпионин, влязъл първо в тялото на любимия й, а после в кожата на наставника. Гледаше ме тъжно и предано.
— Здравей, Кати — казах аз.
— Наставнико, простете ми, че прекъснах урока ви, но трябва да поговоря с вас много спешно. Аз… ще почакам…
— Ще поговоря с теб сега — казах. Погледнах Грик, наслаждаващ се на допира на ръката й и правещ физиономии на приятелите си, на останалите момчета. — До после, момчета. Много ми харесахте.
— Скоро ли ще се върнете, наставник Пер? — попита с тих глас Тил, когато тръгнах към вратата… към портата на тяхната малка, обсадена и обречена крепост.
— Не знам — отговорих аз с лъжата, която беше най-близо до истината.