В коридора Кати ме хвана за ръката. Без да говорим, заслизахме по стълбите и някъде на петия етаж, усмихвайки се неловко, тя ми каза:
— Те вече са влюбени във вас, наставнико. За най-трудната група — това е изумително.
— Те са най-нормалните тук — казах аз.
— И също са във възторг от крепостната ера… като групата на Ники…
Класът й потрепери.
— Какво се е случило, момиче?
Кати неочаквано изхлипа и се вкопчи в мен с всичка сила.
— Наставник Пер… Моля ви, простете на Ники, наставнико!
Глава 5
Вървяхме из парка, грижливо отглеждан под стъкленото небе, и Кати, все още хлипайки, говореше:
— Аз разбирам… разбирам, наставнико… Това изглеждаше чудовищно. Но нали той е болен?
— Ник е избягал от санаториума — казах аз. — Знаеш ли?
Тя кимна безмълвно.
— Не му се сърдя — казах, потрепвайки от този чудовищен фалш, който се криеше сега в думите ми. Но нямах сили за истината! — Не се сърдя на Ники.
Впрочем наставник Пер би казал същото.
— Всичко това е заради паметта — каза Кати убедено. — Когато се лишим от паметта си, остава само същността. Душата. Нали знаете, той беше много импулсивен. Много несдържан. Реагираше на всичко със сърцето си. Вие му помогнахте да преодолее себе си, Пер. Да стане нормален човек. Но това все пак се е разрушило. Когато е изчезнало възпитанието, Ник е изгубил връзката си с обществото. Оказал се е… с оголено сърце. Против нас, умните и разбиращи всичко… Дойдох тук, разбрах, че не мога… че съм длъжна да поговоря с вас. Вие сте длъжен да разберете Ники, наставнико.
— Какво мога да направя, Кати? — попитах, криейки се зад облика на Пер. — Той е напуснал санаториума. Нападнал е гъвкавите. Сега никой не знае каква ще е съдбата му.
Спряхме близо до транспортната кабина. Беше тихо — тук, в този малък парк на полярния интернат. Изглежда дори никой не се криеше в храстите, за да следи цвърчачите или да дебне случайните посетители.
— При вземането на решението е трябвало да се има предвид състоянието на Ники — каза твърдо Кати. — Вие сте били длъжен да постъпите така. Да настоявате за друго наказание. Или… да скриете случилото се.
— Обвиняваш ли ме? — попитах объркано аз. Или вече не аз? Наставникът Пер, оживял в мен? Наставникът Пер, готов да победи геометрите със собственото им оръжие, да възпита пета колона в снежната пустош, да лъже и да поучава — заради благородни цели?
— Да — отговори спокойно Кати. — Обвинявам ви, наставнико. И мога да повторя това пред Световния съвет.
Не, този свят изобщо не е безнадежден. Той дори не е статичен. Той се носи по наклона, но сега аз стоя на пътя му. И полетът му, и сгромолясването му са равнина за мен. Достатъчно е само да протегна ръка и да го побутна.
Какво сладко изкушение — да повярваш за миг в себе си!
— Ники имаше стихове — каза тихо Кати — Той ми ги декламираше — много отдавна. Знаете ли, той сякаш усещаше, че с него ще се случи… подобна беда…
Мълчах, не я прекъсвах. Тя не беше дошла тук, за да обвинява наставник Пер, не искаше да ходатайства за изгубилия се в снеговете и почти със сигурност мъртъв Ники Ример. Просто й беше нужен някой, с когото може да си поговори за него.
А Таг и Ган не я устройваха. Може би заради това, че бяха успели да ми извият ръцете зад гърба?
Кати изрече замислено:
И аз, скрит в тялото на наставника Пер, потрепнах, спомняйки си за стиховете на Ники.
Странните стихове за човека, който е искал само да влезе през вратата, без да знае, че зад нея го чака чужда памет.
Ник, Ник, Ники… момче от чуждата, далечна планета, толкова подобна на Земята… Било ни е съдено да се срещнем — макар в мига на срещата ни вече да си бил мъртъв. И все пак ти си в мен и част от теб все още е жива. За разлика от наставника Пер, подир когото няма да остане нищо.
Ти ще живееш, докато аз съм жив. И може би за пръв път в живота си ще бъдеш спокоен. Макар и за малко.
А Кати продължаваше да рецитира стиховете с лекота, без да се напряга, тя ги помнеше наизуст, и аз настръхнах, защото знаех какво ще каже по-нататък: