— Той беше добър поет — казах аз. — Той беше истински поет, Кати.
— Мога да продължа — каза тя.
Аз също можех. И продължих:
— Не знаех, че Ники ви е рецитирал стиховете си, наставнико Пер — каза Кати замислено и сякаш дори неловко. — Та той написа тези стихове преди три месеца. Наставнико, нима знаехте, че Ник продължава да пише стихове? Наставнико?
Мълчах. Нямах какво да кажа.
— Наставник Пер, вие ги рецитирахте много хубаво. — Кати не откъсваше от мен погледа си, изпълнен все повече и повече с недоумение. — Почти като Ники. Като Ники.
Ето че те хванаха, Петя Хрумов.
Има едно такова нещо, наречено душа, и тя се подправя много по-трудно, отколкото формата на лицето или генотипа.
— Вода… — помолих я, сядайки на земята. — Кати, донеси ми вода. Аз… лошо ми е. Вода!
Секундното объркване и неясното подозрение се бореха в нея с готовността да се притече на помощ. После Кати хукна да бяга към тунела, водещ към сградата на интерната.
А аз скочих и с всичките сили на старческото си тяло се хвърлих към транспортната кабина.
Край. Отдихът свърши. Започна бягството.
И, въпреки всичко, Ник Ример, благодаря ти за стиховете!
Забих юмрука си в гъстата течност на терминала.
Мигът, през който управляващите системи на геометрите, тези куци електронни мозъци, осъществяваха контакт с моя мозък, беше дълъг и тягостен. Издадох се. Разкрих се.
И изгубих шанса да си почина, да поседя ден-два в топлия интернат…
Точка на пристигане?
— Наставнико!
Обърнах се и срещнах погледа на Кати. Тя се беше върнала. Бе застинала като вкаменена на края на полянката, гледайки Пер, който преди малко се държеше за сърцето, а сега се готвеше да бяга.
Прекалено малко от наставник Пер имаше в мен. Само плътта.
Душата му ми беше чужда.
И Кати усети, че нещо не е наред.
Уточнете точката на пристигане!
Къде да бягам? Къде няма да се досетят да ме търсят на първо време? Къде мога да се скрия, да спася безценния си живот, своето два пъти сменено тяло?
Кабина?
Дори не успях да се зарадвам. Управляващата система беше прочела мислите ми и ги бе сметнала за заповед. Чудесно.
— Първа! — извиках.
Влезте.
— Наставнико! — закрещя Кати, когато се хвърлих през отворилата се врата. — Наставнико?
Тя скочи към кабината и аз видях лицето й през мътното стъкло, усетих напрегнатия и вече изпълнен с разбиране поглед.
После отдолу проблесна синкава светлина.
Бягство.
Всичко, което ми е останало. Да се крия, да се спотайвам, да се изплъзвам. Един човек не е достатъчен, за да промени света.
Мястото на пристигане. Освободете кабината.
Постоях секунда преди да изляза. През стъклото проникваше светлина — неравномерна, блещукаща, яркочервена.
В каква преизподня ме е откарала транспортната кабина?
Пристъпих през отворилата се врата и застинах.
Тъмнина. Тук е нощ. И кой знае защо ми се струва, че тази нощ е вечна. Горещо. И тази горещина е също така вечна като тъмнината. Въздухът е тежък и задушен, изпълнен с миризма на пепел.
Откъм гърба ми подухна лек ветрец, но той също беше горещ и лепкав.
Кабината стоеше на ръба на огромна каменна чаша. Отначало ми се стори, че това е кратер на вулкан — отдолу, на дълбочина един километър, идваше тъмночервена светлина, наподобяваща лава. Но черният камък беше излъскан до огледален блясък, до онази правилност, до която природата никога не стига, но която толкова много се харесва на геометрите.
Тясната тераса, минаваща по ръба на чашата, беше буквално претъпкана с транспортни кабини. На всеки сто крачки… на всеки петдесет метра — цилиндър от тъмно стъкло, едва различим по лилавия си отблясък. Върху каменната площадка имаше хора — много нарядко и далече един от друг. Размити силуети — сенките от червения огън, бушуващ далече долу.
Тръгнах към ръба на чашата като омагьосан. Никакви огради. Никакви светлинни указатели, силови полета, площадки, отделящи каменната тераса от пропастта. Изумително. Геометрите много обичат живота. Какво може да ги накара да построят такова нещо?
Чаша от черен камък с люлеещо се на дъното езеро от тъмночервен пламък, мараня, а нагоре към тъмното, дори лишено от звезди небе, се вдигаше стълб от горещ въздух.
Тишината е жива и поглъща звуците — не просто липса на звук, а Тишина с главна буква.
Ударих с крак по камъка — звукът потъна в тишината, жалък и безпомощен.