Обърнах се — освен искрящия контур на кабината, зад гърба ми нямаше нищо.
Сякаш тази чаша, загребала тъмен огън, се намира извън времето и пространството. Извън света на геометрите. Във вечната нощ.
Защо е създаден този тъмен олтар в рационалния и правилен свят на Родината?
— Прощаване… — прошепна нощта. Глас, идващ отникъде, именно глас, а не телепатичен сигнал.
Обърнах се към чашата — точно навреме! — и видях как над каменния кратер, над червения пламък за миг се появи малка тъмна песъчинка. Беше прекалено далече, за да видя очертанията на човешкото тяло…
— Гарс Ениен, оператор на киберсистеми, прощаване…
Песъчинката падаше надолу, разцъфвайки с венец от бял дим. Плътта не докосна огненото езеро — разтвори се по средата на пътя, издигна се нагоре, към тъмното горещо небе.
— Прощаване… Рини Сако, възпитаница, прощаване…
Още едно тяло се понесе надолу, превърна се в дим и се възнесе към небесата на геометрите.
— Прощаване… Данге Крин, оператор на кваркови реактори, прощаване…
Стоях над чашата на крематориум. Най-големият и странен крематориум, който можех да си представя.
Навярно има много такива погребални вулкани. Дори в такъв уютен и безопасен свят сигурно често умират хора.
Но на мен ми стига и тази сцена. До края на дните ми. Тъмнината, осветена само от изкуствено създадения пъкъл на дъното на кратера, лилавите искри на кабините, редките силуети на хора и разсичащият тишината равнодушен глас.
— Прощаване… Хати Лене, дете, прощаване…
За да разбереш живота на извънземните, трябва да видиш смъртта им.
Може би така е правилно — плътта да се превърне в пепел и да се издигне към небето, за да се слегне на земята и порасне отново с тревите и дърветата?
Само че все пак е нужно още нещо освен стерилни огнени пещи и балконче за скърбящи приятели.
Поне груб циментов обелиск до ямата в глухата сибирска тайга. Временен обелиск, така и останал несменен от гранитна плоча. И все пак той стои там, в другия свят, в моята Родина. И при него можеш да отидеш, да допреш чело в грапавия ронлив камък и да прошепнеш: „Аз дойдох…“
Дори без да знаеш, че говориш сам със себе си…
— Прощаване…
— Пер?
Обърнах се, осъзнавайки, че все повече и повече съм се навеждал над ръба на чашата. Още някоя и друга секунда — и щях да стана част от света на геометрите. Простичко и надеждно.
Гласът на Кати ме спря навреме:
— Кой си ти?
Тя стоеше до кабината, опирайки се с едната си ръка на стъклената стена зад гърба си. Сигурно я беше страх.
Поне от собствените й догадки.
— Кати, искам да остана сам — казах й с гласа на наставник Пер.
— Кой си ти?
Аз мълчах.
Какво бих могъл да кажа? „Аз съм човек от планетата Земя. Пилот на компанията «Трансаеро». Аз съм този, който влезе в тялото на Ник. Този, който уби наставника Пер.“
— Ники? — прошепна тя. — Ники, ти ли си това? Аз знам! Ники, какво се е случило с наставника? Какво се е случило с теб, Ники? Ники!
Нещо в мен се пречупи от погледа на тази измъчена, уродливо подстригана девойка, малко живо зъбно колелце от света на геометрите. Чужда за мен, но много близка на Ник Ример девойка.
Лицето ми се разтопи, протече.
— Прощаване…
Вие не умеете да живеете, геометри. Във вашето благоустроено общество, със сведени до минимум потребности и ампутирани емоции, със стремежа си да ощастливите целия свят — вие отдавна сте мъртви. И макар че наставниците могат още дълго време да галванизират трупа — в него не е останал живот.
Когато смъртта се превръща в спектакъл, нещо не е наред.
— Аз съм Пьотър Хрумов — казах, пристъпвайки към Кати. Лицето ми пламтеше като от изгаряне, сега това беше лицето на Ники Ример и за миг в очите й пламна радост, примесена с ужас. Но аз се променях отново, издължавах се, мускулите ми се разширяваха, тялото ми се разтягаше в раменете, скулите изпъкваха, а очите ми променяха цвета си…
— Прощаване…
— Аз съм пришълец — казах. — Не съм Ники. Прости ми. Откъде да знам, че някой го обича? Ники е мъртъв.
Тя заклати глава и отстъпи.
— Ники е мъртъв — повторих аз. — Почти. Само в мен е останало нещо от него… извинявай…
Това беше като да обличаш отново стара дреха, с която си свикнал. Моето тяло, тялото на Пьотър Хрумов, се върна при мен с лекота, без чудовищната болка, която ми бяха донесли облиците на Ники и Пер. Навярно някъде вътре в себе си аз си оставах аз. До края.
Очите на Кати се разшириха. Тя гледаше към мен — пришълеца, сменил последователно, за една минута, две познати й тела. Дрехите на наставника се късаха на раменете ми. Сигурно й изглеждах като чудовище.