Или вече отдавна бях такъв?
Куалкуа, променящ послушно плътта ми, мълчеше. Може би се беше подчинил напълно. Или вече до такава степен се бяхме слели, че нямаше нужда да разговаряме?
— Сянката… — прошепна Кати.
Навярно за тях няма нищо по-страшно и по-голямо проклятие.
В гласа на девойката имаше гнусливо отвращение и ужас.
— Тръгвам си. Не бива да ме следваш.
Не знам на какво се надявах. На набития в подсъзнанието й стремеж към послушание? На това, че току-що бях в облика на наставника Пер?
На този кратък миг, в който изглеждах на Кати като Ники Ример?
Тя ме удари. По-точно — опита се да ме удари… Отбих удара й с лекотата, подарена ми от куалкуа. Хванах ръката й, издърпах я нагоре, освобождавайки си пространство за удар. Толкова лесно беше да нанеса ответен удар — който за дълго време би я лишил от сили да ме преследва.
Докоснах с длан бузата й. Лека и предпазлива ласка — тя обичаше друг. И това, че той беше мъртъв, а прахта му никога нямаше да се върне в небето на Родината, нямаше никакво значение.
Девойката застина.
— Не исках — казах аз. — Прости ми.
Тя не направи повече опити да ме спре. Докоснах корпуса на терминала, без да откъсвам поглед от нея.
Място на пристигане?
Най-близкият космодрум на Далечното разузнаване.
Място на пристигане?
Грешах в нещо. Може би космодрумите нямат собствени транспортни кабини?
Кабината, разположена най-близо до главния космодрум на Далечното разузнаване.
Паузата отново се оказа прекалено дълга. Но все пак вратите се отвориха.
Влязох и погледнах към Кати — тя ме наблюдаваше като омагъосана. Извинявай, момиче.
— Ники! — закрещя високо и яростно. Вратите се затвориха, пресичайки вика, но тя продължаваше да вика, удряйки с юмруци тъмното стъкло.
Никога няма да ми прости.
Вероятно транспортните кабини съхраняват информацията за мястото на последното прехвърляне, как иначе Кати бе успяла да ме настигне? Но сега няма да хукне подире ми. Безумното й подозрение се е потвърдило и е време да вдига тревога. Да вика помощ.
Защо не я спрях? Беше толкова лесно — да приспя девойката, да я зашеметя, да я парализирам.
Синята светлина избухна под краката ми и аз бегло си помислих, че в призрачната светлина на хиперпрехода изглеждам като истинско чудовище. Разкъсани дрехи, свличащи се от тялото ми, кожа, покрита с червени петна…
После зад тъмното стъкло грейна слънце.
Стоях дълго време, без да се реша да изляза през отворената врата. По този начин мръсните и пропаднали скитници застиват на прага на чужд дом, спрени от чистотата и свободата. Чистота, която не им принадлежи.
И все пак трябваше да тръгвам. Излязох от кабината и се спуснах по каменните стъпала на ниския постамент, на който стоеше стъкленият цилиндър. Крехък паметник на пустия бряг.
Последният паметник на свободата…
Океанът шумеше. Вечен и еднакъв — какъвто е в света на геометрите, такъв е и на Земята. Винаги и навсякъде океанът е бил свободен. В него могат да изливат отрови, по него могат да чертаят граници. На брега могат да строят космодруми, с които в небето да отлитат кораби, носещи приятелство.
Но океанът си живее.
Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата, също като небето — не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда отгоре е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.
Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще смени цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Плажната ивица незабележимо за погледа ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще се простира пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…
Един човек е достатъчен, за да промени света.
Пристъпих, и водата със съскане запълни следите ми.
Светът вече е прекалено малък, за да го оставя на мира.
Независимо дали искам, или не, душата на Ник ще остане завинаги в мен. Част от този свят. Той ще живее. Или аз ще живея — вместо него.
Само на морето и на небето им е познат покоят.
Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.
Впрочем имам ли правото да се наричам човек?