— Знам това. Военни учения?
— Девет полета.
— На какво си летял?
— Су-37.
— И това е нещо. Запомни, „Спирала“ все пак е управляема ръчно, при кацане рулят се подчинява бавно, но все пак е възможно. Аз съм кацал ръчно два пъти.
— Пътят широк ли е? — попитах аз. От монотонния ожесточен глас на Данилов вцепенението ме напускаше.
— Пет метра. Можеше да е и по-лошо. Ако се спуснеш точно, колелата няма да попаднат в канавката. Продължи поне стотина метра, преди да започнеш да намаляваш скоростта. Тогава ще имаш всички шансове да оцелееш, след като докоснеш шосето.
— Има ли хора на пътя?
— Вече не. Наистина го изчистиха, не се притеснявай.
— Саша… — От вълнение загубих всякакъв пиетет. — Имам ли реални шансове?
— Не са големи, но имаш. Аз сега съм в хеликоптер… да, виждам те! Погледни надолу… по дяволите, нямаш изглед насам… Виждаш ли космодрума?
Виждах го. Напред и много надолу.
Когато кацах на Свободния, естествено, не прелетях на такава височина над него…
— Движиш се гладко — утеши ме Данилов. — Тази „птичка“ ще лети още. Дадоха ли ти изчислението на курса?
— Да — отговорих, гледайки в екрана. — Две корекции?
— Една, за да излезеш на оста на пътя, другата преди кацането.
— Останало ми е гориво само за една.
Данилов мълча секунда, после взе решение:
— Изпълни първата, иначе изобщо няма да уцелиш. После ще планираш.
— Разбрах.
— Това е всичко, действай — завърши той. — На практика няма вятър, видимостта е идеална. Оставам във връзка с теб, но повече няма да ти преча. Всички да мълчат!
Съпроводих с поглед останалия отдясно на борда космодрум. Четири главни старта за совалки, три малки за спътници. Две прекрасни, широки, великолепно оборудвани писти. Петно на хеликоптер в небето. Помахах мислено на Данилов с ръка.
Изчислителят мълчеше, само чегърташе с лапа по капака на джампъра. Слабото шумолене ме отвличаше и аз погледнах свирепо влечугоида. Той утихна. Изглежда ме разбра.
Изчислението на последната корекция вече беше в компютъра. Общо взето използването на основния двигател в атмосферата не се препоръчваше. Но аз нямах какво да губя.
Дадох потвърждение на маневрата и след няколко секунди двигателят се включи автоматично. В атмосферата работеше някак натегнато, задъхано… а може би вече ми се причуваше… Двусекунден импулс — совалката леко се разтърси, въобразявайки си, че се е научила да лети, после продължи падането си.
Поне наистина летяхме над пътя. Господи, нима в Русия са се научили да прокарват прави пътища, без да заобикалят всяко хълмче? Или този е останал от царско време?
Височината вече беше спаднала до километър. Отпред, по банкетите на пътя, се мяркаха кутийките на колите. Виж ти, наистина са го изчистили…
Скоростта, най-големият ми враг. Над триста километра в час са нищо по космическите мащаби. Но за обикновените пътища и това е недопустимо много.
Разклатих совалката, проверявайки как ми се подчинява рулят. Машината откликна удивително добре. На екрана на компютъра жълтата линия — моята траектория — се отклони от зелената. Върнах „Спирала“ отново на оста на пътя. Безумната надежда, че все пак ще успея да се приземя, започна да изглежда не чак толкова безумна. Бяха ме извели на пътя великолепно — сякаш от много отдавна отработваха тази маневра.
Изчислителят отново започна да дращи по капака. Но вече нямаше време да си отвличам вниманието. Пътят беше на сто метра под нас и височината намаляваше шеметно. Опитах се да видя дали се спускам гладко, но компютърът вече беше безполезен, а обзорът от кабината на „Спирала“ никога не се бе отличавал с особена широта. В последния момент аз все пак поизправих совалката.
В мига, в който машината се наклони, забелязах едновременно две неща. Първо, интуицията не ме беше подвела, наистина рискувах да попадна в канавката, ако не беше последната маневра. Втората новина беше значително по-лоша — на половин километър напред пътят завиваше рязко, заобикаляйки ниско, обрасло с дръвчета хълмче. И не стига това, но срещу мен се движеше някакво превозно средство!
Впрочем за мен нямаше особена разлика в какво точно ще се врежа. Шест секунди, и…
Когато шасито докосна асфалта, совалката се разтресе. Веднага се завъртя като кола върху лед, обръщайки се с лявото крило напред. Машинално я изправих, без да има особен смисъл от това. Срещу мен се движеше грамаден раздрънкан „Икарус“. Шофьорът, видял носещия се към него звездолет, не беше изпаднал в паника, а бе успял да намали скоростта и сега правеше обратен завой.
Господи, ето това е кошмар! Совалката се тресеше, подскачайки върху пътя, но засега успявайки да не пропадне в канавката и да не се преобърне на някоя от многобройните ями. Автобусът отпред се опитваше да избяга, изстисквайки всички сили от двигателя. Какви ги върши, аз съм по-бърз, ще го догоня! Да беше излязъл, да изкара хората… не, няма да успее… поне да изскочи от пътя, някой може да оцелее…