Выбрать главу

Опитах се да отклоня „Спирала“ от пътя. В банкета, в канавката — само да не е в автобуса! В главата ми изведнъж прокънтя пронизващо-трагичния глас на полузабравена певица: „А градът помисли, че има учения“…

Но совалката явно не споделяше моята готовност за саможертва. Тя вече не подскачаше, а се носеше по пътя, помирила се с асфалта под колелата си. Руските звездолети — най-надеждните в света!

Автобусът все пак набра прилична скорост и разстоянието намаляваше толкова бавно, че успях да забележа номера върху знака: „06-31“, ауспуха, изхвърлящ гъст тъмносив дим и табелката: „Ако не си сигурен, не изпреварвай“.

Така че не тръгнахме да го изпреварваме, а направо се врязахме в него…

Коланите ме прерязаха, совалката се разтресе, изправяйки се на задните си колела. Обшитият с керамика нос на „Спирала“ се оказа по-здрав от изгнилото желязо. Совалката се вряза в автобуса до средата му, докато крилата не спряха шеметното й придвижване. Няколко секунди се движихме в този неочакван тандем, после, помитайки рядко наредените бетонни стълбове, щурмувахме хълмчето. Някъде на десетото дърво и автобусът, и космическият кораб се примириха с преградата и спряха.

В този момент совалката така се разтресе, че за момент изгубих съзнание. А когато успях да отворя очи, със смайване установих, че още съм жив. Носът на „Спирала“ се беше сплескал, кабината се беше нагънала като ветрило, но кой знае как всички стъкла бяха оцелели и осветлението работеше. До падналия джампър изчислителят развързваше въженцето. И как не беше разкъсан на две?

Разтърсих глава, опитвайки се да отмахна кръвта, замъгляваща погледа ми.

А после всичко в мен изтръпна.

Кръвта не беше в очите ми. Всички стъкла на „Спирала“ бяха покрити с кървавочервена каша.

Господи!

Трескаво разкопчах коланите, станах от креслото и тръгнах, залитайки, към шлюза. Изчислителят се изправи до джампъра и ме плесна с лапа по ръката, сякаш се опитваше да ме спре, но на мен не ми беше до него. Совалката се друсаше, явно плъзгайки се по хълма. Вратата към шлюза се отвори от третия път, после задърпах ръчката на аварийния изход. Люкът не поддаде веднага, но все пак се справих — ужасът ми придаваше сили.

Въздухът беше прохладен и сив, от горящата обвивка се вдигаше дим. Наоколо стърчаха клоните на повалени борчета, а от застиналия по-напред „Икарус“ миришеше на изгоряло. Скочих от двуметрова височина, подхлъзнах се върху мократа трева и тръгнах към автобуса със залитане. Част от неговите стъкла също бяха оцелели, само се бяха покрили с паяжина от пукнатини, през които се виждаше същата тази кървавочервена каша.

Само да не са деца! В гърлото ми заседна буца. Разкопчах кобура си с треперещи пръсти. Ще се застрелям, както е достойно за един офицер…

Вратата на автобуса се отвори със скърцане и на земята се изтърколи дебел небръснат мъж с тренировъчен екип. Разтърси глава, огледа смачкания автобус, а после мен. Изправи се. В ръката си стискаше монтьорски лост.

— Скапан космонавт! — разкрещя се той. — Не се налетяхте, мамицата ви!

— Колко? — беше единственото, което успях да попитам. Краката едвам ме държаха, майката Земя укорително ме приканваше да легна. — Колко… са там?

Кимнах към сплесканото купе на автобуса, стараейки се да не поглеждам още веднъж към омазаните стъкла.

— Осемдесет! — изкрещя шофьорът и всичко в мен изтръпна. Точно така, бях убил деца… — Осемдесет сандъка, гадино! Сега не мога да ги платя!

Преди да възприема тези думи и да осъзная, че хората не се возят в сандъци, шофьорът с монтьорския си лост почти се беше добрал до мен.

— Стой! — извиках аз и извадих пистолета. — Аз съм майор Пьотър Хрумов от руските ВВС. Имам право да използвам оръжието! Не се приближавай!

Шофьорът изпусна лоста, седна на склона, захленчи и се залюля, хванал глава с ръцете си. Дочух нещо за китайски доставчици, отглеждащи домати, за жителите на Хабаровск, които не могат да живеят без тези домати, за нещастния „Икарус“, който е хранил и поил шофьора, а сега става само за вторични суровини. Но нямах сили да вникна в думите му. Домати! Осемдесет сандъка! Ако ще да е цялата китайска реколта за тази година!

— От какъв зор возиш домати с автобус? — попитах аз.

— А в какво друго, нямам камаз!