— Борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“. Отвори ли се прозорец?
Честно казано, надявах се, че през този ден няма да успея да излетя. Можех да поседя още, да пия хубава бира, да се наспя в уютната хотелска стая. Идвахме рядко тук, резервирахме си стаи набързо, и затова винаги ми се падаха прилични — категория „лукс“.
— Борд трийсет и шест — осемнайсет… — От другата страна на линията девойката диспечер защрака по клавиатурата на компютъра. — Да, има прозорец. В седемнайсет часа и шест минути. Потвърждавате ли полета?
Погледнах часовника си. Още нямаше три.
— Да.
— Медицински преглед в дванайсети кабинет и после в контролния център — каза любезно девойката.
Оставих слушалката и погледнах навъсено бармана.
— Хвърк? — попита радостно той.
Точно така, хвърк…
Кимнах и тръгнах към вратата. Срещу мен се изсипа цяла тълпа китайци или филипинци — наложи се да се притисна към стената. Възползвах се от забавянето и помахах на немците с ръка, но те не ме забелязаха.
Днес ще бъде шумно в „Стария Доналд Дък“…
След полумрака на бара — тонирани стъкла и плътни пердета — отвън човек можеше и да ослепее. Примижах, докато вадех слънчевите си очила, сложих си ги и едва след това се огледах.
Сириус-А и Сириус-Б изгаряха небето до бяло. Нищо освен светлина над главата. Разбира се, никакви облаци…
Земният сектор заемаше края на космодрума. Солидна част от края, но именно края. На три километра от селището бяха пистите за кацане — нежнолилави плочи, които не бяха нито от бетон, нито от камък, нито от пластмаса. Вече много пъти бяха опитвали да вземат проба от лилавото вещество, но засега не успяваха. Преди година една английска совалка се беше преобърнала при кацане, докато се опитваше да осъществи в движение титаново чегъртане на пистата. Сега в далечния край тъкмо се приземяваше совалка, ако се съди по оцветяването — американска. В този сектор с търговия се занимаваха главно те и французите. „Трансаеро“ и „Аерофлот“ се мотаеха в значително по-негостоприемни райони.
Между селището и пистите за кацане бяха совалките, чакащи реда си да излетят. Потърсих с поглед своята „птичка“ — вече бяха започнали да я придвижват към стартовата кула. Двайсетметрова тръба, настръхнала със своите игли-антени, и кълбо в основата — това беше цялото устройство за излитане. Както казват в нашата компания: „От Земята трябва да се излети, при извънземните трябва да се кацне…“
Совалките бяха около петдесет. Оживено място е Хикси-43, осмата планета на Сириус-А. Единствената в тази система, където се срещат хора.
Тръгнах към хотела, като свих глава между раменете, за да не ми изгори вратът. Мнозина не разбират защо ние, пилотите, предпочитаме да не почиваме по̀ на юг от Прибалтика при нашите заплати.
Веднъж да изгорят под лъчите на Сириусите, веднага ще намразят Хаваите…
Хотелът на теория беше собственост на ООН. Както и Централният пост на земния сектор на космодрума. В действителност той се управляваше от „Хилтън“. Махнах с пропуска си на морските пехотинци пред входа — безумно правило, въведено още при строежа на сектора и все още действащо. Интересно, кого смятаха да ловят тези здрави момчета с автомати М-16 на гърбовете? Входът на хотела беше разрешен за хората без никакви ограничения, а за да се различат извънземните, не беше необходим пропуск.
Единият от пехотинците изобщо не реагира на появата ми, другият се усмихна приветливо. Предишната вечер с него бяхме побъбрили в бара. Морските пехотинци се прикриваха от слънцето под огледални пластмасови козирки, зад гърба на всеки от тях се въртеше вентилатор. Беше им не толкова горещо, колкото скучно. Да гледат излитанията и кацанията, да се усмихват на познатите и да се закачат с рядко появяващите се момичета — в това се състояха всичките им занимания…
Когато се качих в стаята, взех студен душ, без да икономисвам ограничената вода. Вечерта тя вече нямаше да ми е необходима. Не си правих труда да се бърша — слабо бучащият климатик така или иначе не можеше да прогони задуха. Постоях пред огледалото и изучавах лицето си.
Е, да, разбира се, за велик пилот минавам само на Земята. Когато вървя по улиците на провинциален град… че и в Москва, вече не обръщат особено внимание на космонавтите. „Добро момче“… Спомних си за Елза и изскочих с досада в гостната. Поне мустаците ми да бяха по-гъсти! Добродушен двайсетгодишен глупчо със сламеноруса гъста коса и закръглени бузи! На всеки пилот му беше ясна биографията ми: ВВС, два-три самостоятелни полета, ускорени астрокурсове и стара совалка, на която е срамота да се сложи опитен човек.