— Успокой се, де, ще ти платят компенсация!
Шофьорът спря да хленчи и вдигна глава. Попита недоверчиво:
— Наистина ли?
— Ще ти платят! — обещах аз, приближавайки се към автобуса. Изглеждаше кошмарно. Наведох се, загребах от земята яркочервена каша и я поднесох към лицето си, като начинаещ вампир. Точно така, домати…
— Значи заради теб бяха затворили пътя? — попита шофьорът иззад гърба ми.
Кимнах, без да се обръщам.
— Мамка му… а аз си помислих, че пак са гръмнали цистерните на влака… — промълви шофьорът. — Винаги, когато горивото ви избухне, отцепват целия район…
— Какво, често ли избухва? — поинтересувах се аз.
— Един-два пъти годишно…
Да, работата е ясна. Ракетите-носители използват много токсично гориво. Стартовете са много, цистерните — стари, и вечно не достига квалифициран персонал…
Въздъхнах:
— Ако не беше твоята таратайка, край с мен…
Шофьорът погледна накриво пътя, почеса се с нокти по бузата.
— Абсолютно, направо си отиваше… Двеста километра?
— Скоростта на кацане беше триста и петдесет.
Шофьорът поцъка с език, тонът му веднага се промени. Вече не бях дошъл отдалече космонавт, а почти колега.
— Не рискувам да вдигам повече от сто тук… Двигателят ми е пълен боклук. Разбира се, вие имате… — Той млъкна, огледа совалката, изплю се, промърмори: — Здравата си ударих главата… как се казваш, космонавте?
— Нали ти казах, Пьотър!
— Петя… А аз съм Коля.
Машинално стиснах подадената ми ръка. Сега можеха да ни снимат за агитационен плакат на компартията — пълно единство между армията и народа. Само дето совалката, хищно пронизала с носа си автобуса, щеше да се наложи да бъде туширана — възникваха някакви неправилни асоциации.
— Откъде долетя? — поинтересува се шофьорът.
— От Сириус А-осем, планетата Хикси.
— Знам я! — оживи се Коля. — Виждал съм Сириус! Синчето ми я показа — то ходи на кръжок по астрономия, сам си сглоби телескоп, един такъв мъничък… И той иска да стане космонавт.
Той се приближи до совалката, протегна плахо ръка към обшивката и с ругатня отскочи назад. Разбира се, керамиката още не беше изстинала, температурата със сигурност беше някъде към сто-двеста градуса.
— Горещ е, мамицата му! — извика Коля. — Всичките ми домати ще се изпържат! Помогни ми да ги разтоварим!
Погледнах укорително шофьора и той махна с ръка:
— А… добре. Какво толкова… Хей, а той не излъчва ли?
— Корабът ли? Не, не се бой. Радиацията е малко по-висока от фоновата. Не е опасно.
Шофьорът закима:
— Вярно, от какво да се страхуваме, след такова нещо… Петя, смятай, че живееш втори живот!
— Аха.
— Това… да го полеем, а?
Толкова се обърках, че не намерих какво да отговоря. Приемайки мълчанието ми за съгласие, шофьорът се метна в кабината и след минута се появи с начената бутилка водка, чаша и парче сланина, увита в „Литературная газета“.
— Само потвърди после, като дойдат катаджиите, че съм бил трезвен! — помоли Коля, докато разстилаше вестника на земята. — Това сега е само… за премахване на стреса…
У мен се появи леко съмнение дали Коля е бил трезвен и за какво му трябваше толкова бързо да се хваща за бутилката, но си замълчах. В края на краищата неговият автобус ми спаси живота.
Седнахме, Коля ми подаде чашата, наля ми, и в този момент се чу шум от хеликоптер.
— Моите идват — казах аз и се изправих.
— Хайде, хайде! — засуети се Коля. — Ето… искаш ли да донеса домат?
Той се хвърли към автобуса и започна да избира от кашата под гумите цели домати. В този момент хеликоптерът, летящ ниско над пътя, се показа в полезрението ми. Колкото и да е странно, това не бяха спасители — от отворената врата стърчеше обективът на телевизионна камера. Операторът, завързан през кръста, ненаситно снимаше картината на пътно-транспортното произшествие.
Отпих машинално от водката и отхапах парче домат. Китайците бяха отгледали хубав, вкусен зеленчук, но водката дереше гърлото като керосин.
Коля веднага се отпусна и ми намигна доволно.
— Сега не трябва да попадаме на катаджиите! — съобщи ми той с тон, внушаващ доверие. — Така че нека твоите да долитат и да ни откарат и двамата! Аз имам стрес, сега трябва да си почивам!
Ето какво било.
— Не се бой, за какви катаджии говориш, ФСБ4 ще разследва случая! — успокоих го аз.
Хеликоптерът продължаваше да кръжи над пътя, без да прави никакви опити да се спусне и да предложи помощ. Изпихме още по малко и спасителите пристигнаха — два леки хеликоптера, оцветени в оранжево-бели ивици и армейски Ка-72 в камуфлажни цветове. Репортерите незабавно се ометоха, сякаш се страхуваха, че военните ще изстрелят ракета по тях. Военният хеликоптер започна да описва кръгове над хълмчето, а от приземилите се спасителни вертолети наскачаха хора и хукнаха към нас. Няколко лекари, двама войници с автомати и самият полковник Данилов. Изправих се, отскубвайки се от лекарите, и рапортувах: