— Докладвам — аварийното кацане е извършено успешно. Няма жертви, товарът е непокътнат. Състоянието на кораба е задоволително…
Данилов ме сграбчи, без да каже нито дума. Беше здрав и набит сибирски мъжага, по-висок от мен с една глава.
— Направи го, Пьотър… — промърмори той. — Мамка му, приземи го! Приземи го!
— И автобусът… ми попадна добре.
Данилов погледна накриво „Икаруса“, намръщи се и повтори моя въпрос:
— Колко са там?
— Там има домати, другарю полковник. Няма жертви.
— Е, Петя… — Данилов се вгледа недоверчиво в доматената каша, полепнала по прозорците. — Приключи се…
Продължавайки да ме прегръща през рамото, той стисна дланта на изгубилия ума и дума шофьор. Очевидно военната униформа правеше по-голямо впечатление, отколкото екипа ми за полети.
— Благодаря ви.
— А, какво толкова… — заразмахва ръце шофьорът. — Гледам — лети. Право към хълма! И си мисля: по дяволите доматите, човекът е по-важен. Взех го на борда… хм… е…
Той наведе смутено глава. Виж го ти Коля!
— Лично ще ви предложа за награда — обеща Данилов. — И ще възстановим загубите ви.
Шофьорът грейна, а Данилов кимна на търпеливо чакащите лекари:
— Няма работа за вас! Не чухте ли? Няма!
Те не изглеждаха огорчени от тази новина. Междувременно полковникът взе от земята бутилката, отпи, намръщи се и се зае да дава заповеди. След пет минути от военния хеликоптер спуснаха още трима войници и разположиха наблизо полева радиостанция.
— Събирай си багажа — махна с ръка Данилов. — Впрочем какви ги говоря… Няма за какво да висиш повече тук. Хайде да те караме вкъщи.
Кимнах, поглеждайки към совалката. Какъв багаж имам всъщност? Няколко сувенира, бельо…
Изчислителят!
Това беше като удар в слънчевия сплит.
Сякаш изведнъж прогледнах.
Изчислителят!
Врязвам се в автобуса, тичам към шлюза, през това време влечугоидът се освобождава от въженцето.
Къде е той?
— Александър Олегович… — прошепнах аз. Данилов се намръщи. — Александър Олегович, там…
Данилов ме хвана за ръката и мълчаливо ме помъкна към совалката. Под отворения люк вече стоеше войник с автомат, но още никой не беше влизал вътре.
— Защо не си спуснал трапа? — попита Данилов.
— Бързах… — прошепнах аз виновно.
— Нали знаеш какво казват за бързата работа, Петя… Помогни ми!
Пред любопитния поглед на войника с автомата помогнах на Данилов да се качи и той се скри в люка. След няколко секунди трапът бавно се спусна надолу.
— Качвай се… — дочух отгоре.
Данилов не беше излязъл от шлюза. Когато се качих, той отвори товарния отсек и заразглежда замислено плочките кортризон.
— Александър Олегович, длъжен съм да ви кажа… — започнах аз полушепнешком.
— Нищо не си длъжен — прекъсна ме Данилов, без да се обръща. — Пьотър, всеки пилот поне по веднъж е возил контрабанда. Всичко ми е ясно. Вземи си багажа и да си ходим.
— Но аз съвсем нямах предвид това!
— Бързо! — сопна се Данилов. — Аз ще прегледам стоката. Ти си събирай багажа.
Тръгнах към кабината като хипнотизиран.
Мъждукащите светлинки на пулта. Събореният цилиндър на джампъра. Доматената каша върху стъклата на кабината. Отвореното шкафче, от което беше изпаднал пакетът с чисто бельо.
За всеки случай погледнах всички рафтове на шкафчето и в хладилника.
Защо ли не бях учуден, че изчислителят го нямаше никъде?
Да, разбира се, врязването в автобуса беше шок за мен. Още по-силни усещания ми донесе облекчението от думите на шофьора.
Но защо толкова лесно забравих — напълно! — за изчислителя?
Спомних си последния миг, в който го видях. Бързото докосване на ноктестата лапа… същата тази лапа, която толкова лесно изтрива паметта на компютъра.
Човекът не е машина. Но дали за изчислителя има разлика? Той ме беше накарал да забравя, поне за малко, за неговото съществуване! А после, докато разговарях с шофьора и замезвах с китайски домати, беше изчезнал!
Естествено бях наясно какво трябва да направя. Да разкажа всичко на Данилов, да отцепят района. Хайка… войници, кучета, хеликоптери, мобилизирани местни жители. Да намерят люспестия Карел!
Да, аз съм малко наивен човек, знам. Но не чак толкова…
Кой ще ми повярва? Вече няма никакви следи от извънземното в совалката. Със сигурност щяха да открият в мен всички признаци на сътресение на мозъка и нервен стрес. Ще поогледат формално околността — и няма да намерят никого. Изчислителят наистина е изчислил всичко! Сега може да лежи, зарит в почвата, или с някакви немислими метаморфози да е приел образа на глиган, дърво или камък… А може и в момента да се носи по пътя със скорост триста километра в час. Какво знаем за извънземните, още повече — за толкова рядко срещащи се като изчислителите?