А мен ме чака болница и отстраняване от полети. Поне това. Малка пенсия, работа като инструктор във военно училище или инженер в някой завод, или шофьор. Ще карам, като Коля, камион с финландско кисело мляко или полско сушено месо и ще разправям на новите си приятели истории за далечни светове.
— Готов ли си, Петя? — ръката на Данилов легна на рамото ми. Потрепнах.
— Да-а… почти.
Пред добродушния му поглед взех куртката си и пакета със сувенирите — абсолютно законни, а не някаква контрабанда! По навик отидох до пулта и изключих всички системи на кораба. Сега с тях щеше да се заеме аварийната команда.
— Тази „птичка“ едва ли отново ще се вдигне в небето — каза сухо Данилов.
Преглътнах, оглеждайки малката кабина. Каквото и да си говорим, дванайсет рейса съм направил с нея… свикнал съм…
— Не се терзай. Достатъчно си летял на „цървул“. Ще ти помогна. Ако искаш, можеш да дойдеш като втори пилот на моя „Буран“.
Така се смаях, че дори не можах да намеря отговор. Данилов ми предлага да отида в неговия екипаж! На най-интересните и изгодни рейсове!
— Да вървим… — Полковникът ме побутна леко към шлюза. — Хеликоптерът чака.
Бях забравил още нещо…
— Ей сега… — Скъсах конеца, на който над пулта висеше коженото мишле. Пуснах играчката в джоба си и погледнах смутено Данилов.
Но той не се засмя.
Когато излитахме, по пътя вече пристигаха три камиона с покрити с платнища каросерии, две леки коли и БТР. Данилов ги изгледа одобрително.
— Какви са плановете, пилот? — извика той, заглушавайки бръмченето на перката. — Ще правим ли пресконференция?
Заклатих глава. Само това оставаше — да лъжа пред целия свят!
— Правилно — реши полковникът. — Ще почакат до утре…
От доста време дочувам, че Данилов е не само най-добрият пилот на „Трансаеро“, гордост на руския космически флот. Говори се, че е сътрудник и на службата за сигурност, а също така, че притежава доста голям пакет с акции на компанията. Вероятно това беше истина — с прекалено голяма лекота взимаше решения.
— Пийни си! — Данилов ми подаде стъклено шишенце. — Истински „Арманяк“… от оня шофьорски боклук още ми се гади!
Послушно отпих от брендито.
— Шофьорът беше ли пиян? — поинтересува се делово Данилов. Задавих се, свих рамене. — Добре, няма да го обвиняваме! Все пак той те спаси! — Полковникът махна с ръка. — Ще му платим за бричката, дребна работа!
Хеликоптерът се носеше над пътя, после зави към Свободния. Гледах в късо остригания тил на пилота и си мислех колко щастлив можех да бъда.
Връщане от курс, чудотворно спасение, повишение в чин и място в екипажа на Данилов… Шум по вестниците и телевизията, някое орденче, връчено от президента… Дядо така щеше да се радва!
Хванал главата си с ръце, гледах приближаващите се здания на космодрума. Под нас се простираха складове, плетеница от релси, някакви оградени черни канали. Преди час прелитах над Свободния, уверен в близката си гибел. Сега се връщам, но не бях радостен…
— Пьотър, всичко наред ли е с теб? — Данилов се наведе към мен. — Нали не те боли главата? Не ти тъмнее пред очите?
Страхотен човек е той, каквото и да си говорим. Дори и да работи в службата за сигурност…
— Всичко е наред, Александър Олегович.
Данилов кимна и отново ми подаде шишенцето.
— Последна глътка. Все пак ще те преглеждат лекари, Пьотър, нищо не може да се направи… Виждаш ли ги, дотичали са…
Хеликоптерът започна да се спуска на площадката. Там наистина стояха две бели фигурки.
— Ще наредя да ти приготвят най-хубавата стая… — размишляваше на глас Данилов през това време.
— Александър Олегович, няма нужда. По-добре да се прибера вкъщи — помолих аз.
Данилов помълча, разглеждайки ме с любопитство. И кимна.
— Добре. Разбирам, пилот. Сега — медицинската комисия. После — обяд. И ще те откараме в Хабаровск. Ще успееш да хванеш вечерния полет за Москва.
Глава 4
Лекарите ме мъчиха цял час. Рентген, анализи, енцефалограма, кой знае защо — гастроскопия. Измъкнах се от ръцете им с усещането, че прекалено рано съм се зарадвал на спасението си. Обещаният от Данилов обяд се оказа малък банкет с началника на космодрума генерал Кисельов и десетина военни с по-ниски чинове. За щастие не пуснаха събралите се репортери, които, според слуховете, вече бяха около петдесет. Затова пък имаше двама американци от „Делта“, върнали се предишната нощ от Керинари-3. Усмихнати, белозъби и спретнати.