— За героизма на руските пилоти! — обяви сухият старец Кисельов, обръщайки първата чаша. Американците заръкопляскаха. На мен също ми се наложи да пия.
След двайсет минути в малката зала цареше пълен хаос. Всички наставаха, разделиха се на групи и заспориха за всичко на света. Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой. Наблюдавах с ужас побратимяването между американските пилоти и руския генерал и пиенето на брудершафти. Офицерите поглъщаха водка и коняк, замезвайки с малки сандвичи с хайвер и шунка. Хората в залата като че ли станаха повече. Към тавана се издигна цигарен дим, а аз внезапно установих, че в чинията със салата, към която се пресегнах, има няколко димящи угарки.
На мига от глъчката изскочи Данилов, погледна ме, улови минаващия наблизо сервитьор — войник с бяла престилка — и му нареди нещо. След минута войникът ми донесе на поднос паница с борш.
— Похапни — посъветва ме появилият се зад гърба ми Данилов. — И хич да не ти прави впечатление, народът доста се развълнува сутринта.
Като че ли аз не се бях развълнувал.
Безумието продължи още половин час. Приведох се над масата, желаейки с цялата си душа да се смаля, и бързо изядох борша. Един от американците се приближи и лицето му просветна, извади фотоапарат и ме щракна няколко пъти. При това избирайки ракурса така, че в него да попаднат няколко празни бутилки водка. Започнах да се вбесявам и в този момент от тълпата, която вече наброяваше трийсет души, сякаш всеки полковник се размножаваше чрез деление, а генералите — чрез пъпкуване, изскочи Данилов. Той като че ли не пиеше по-малко от останалите, но изглеждаше абсолютно трезвен.
— Очаквай портрета си някъде в „Плейбой“ — зарадва ме той. — Отдихът на руския герой… Петя, промъквай се към изхода, аз ей сега ще дойда.
— Как така?
— Всичко е наред, ти изигра ролята си. — Данилов разпери ръце. — Не се притеснявай. Към изхода!
Станах от масата, и неловко усмихнат, започнах да се промъквам към изхода. В далечния й край нисък стеснителен майор събираше в найлонов плик парчета шунка и сьомга от сандвичите.
— Здравейте, Петя! — каза той леко смутено и ми подаде ръка. — А аз съм Максим, Максим Хилер. Аз ви водих от ЦУП…
— Благодаря, Максим — казах му аз от сърце.
— Имам котки вкъщи — призна си Максим. — Много рядка порода, без козина, знаете ли я?
Поклатих глава.
— Та реших да ги зарадвам… все пак естествен продукт, а не „Уискас“!
— Можете да вземете и кашкавал — посъветвах го аз.
Максим кимна радостно:
— Да, и кашкавал обичат…
Промъкнах се край сервитьорите и изскочих в приемната на Кисельов. Входът се охраняваше от двама сержанти с автомати. При вида ми те се стегнаха. Седнах на първия попаднал ми стол, потрих чело.
Какъв кошмар!
Сержантите демонстрираха чудесата на стойката „мирно“.
— Момчета, а често ли се правят такива банкети? — попитах аз.
Единият от сержантите се огледа и произнесе полугласно:
— А, не, само два пъти седмично, другарю майор…
— А вие не сте ли попадали по-рано тук? — поинтересува се вторият страж, по-смелият.
— Не — признах си аз.
Обикновено минавах през всички формалности — това отнемаше половин ден. После подписвах приемо-предавателни протоколи за кораба, получавах билети, пътни пари и се качвах на хеликоптер или кола, които имаха пътуване в същата посока, за да се добера до най-близкия град с летище и да хвана самолет за Москва. Е, случвало се е да изпия чашка коняк с началника на смяна в ЦУП или бира с някой от пилотите…
Вратата се отвори и в приемната изскочи Данилов. Сержантите се вкамениха.
— Аха, седиш — каза доволно полковникът. — Браво. Да вървим. Между другото, осветих лентата на Джонатан…
— Наистина ли?
— Взех апарата да го погледна, случайно отворих задното капаче… — Данилов се усмихна. — Бързо, че ще изпуснеш самолета.
— Трябва да си взема вещите…
— Да вървим!
Хеликоптерът вече развърташе перката си, когато дотичахме при него. До машината стоеше млад лейтенант, придържащ с едната си ръка стремящата се към небето фуражка, а с другата хванал дипломатическото куфарче с моя багаж.
— Сложих там някои неща — подхвърли Данилов. — Не се притеснявай, не е бомба. Подарък за дядо ти. Сам бих го отнесъл, но имам още денонощие да се бъхтя тук… Лейтенант, съпроводете Хрумов до самолета!