— Слушам!
Двамата с Данилов се прегърнахме и аз се качих в кабината на хеликоптера. След мен се вмъкна и лейтенантът.
— Ще се свържа с теб след няколко дни! — извика Данилов. — И поздрави дядо си от мен, Петя!
Разбира се, бях учуден, но не успях да попитам Данилов откъде познава дядо. Хеликоптерът вече се вдигаше нагоре.
— Трябва да успеем — отбеляза лейтенантът, поглеждайки часовника си. — Предполагам…
Все пак не успяхме, но полетът на „Трансаеро“ Хабаробск-Москва, кой знае защо, се забави с половин час. Едва бяхме изскочили от хеликоптера, когато към нас тръгна старичка летищна волга със светещ надпис „Follow me“5. Прекосихме цялата площадка на летището, за да стигнем до „Боинга“. Сетих се със закъснение, че така и не ми дадоха билет.
На трапа стояха две девойки стюардеси и замислено пушещият командир на полета. Лейтенантът изпълни заповедта на Данилов буквално — отведе ме до трапа, връчи ми дипломатическото куфарче и козирува.
— Радвам се да се запознаем! — подаде ми ръка пилотът. — Генадий.
Стюардесите се усмихваха и ме оглеждаха с неприкрит възторг.
— Взаимно е… — казах аз смутено. — Пьотър. Обаче има едно нещо, билетът…
Командирът се захили, докато ме вкарваше в „Боинга“.
— Ако имаш желание, да отидем в кабината? — предложи той. — Пилотирал ли си „седемдесет и седем“? Е, не е звездолет, разбира се, но…
— Благодаря, няма нужда — поклатих глава аз. Интересно би ми било да издигна „Боинг“ във въздуха, но не и с пътници на борда!
— Е, ако ти се прииска…
Настаниха ме в полупразната бизнес класа. Там скучаеха няколко китайци и японци със строги делови костюми, няколко застаряващи гримирани дами и млади бизнесмени с костюми от керинарски „вълнен памук“. Всички ме погледнаха като по команда. После японците тихичко зачуруликаха нещо. Към мен засияха усмивки.
Принуден бях да се усмихна в отговор, сложих дипломатическото куфарче на рафта за багаж и се настаних в широко кресло до дремещ мъж, който на външен вид приличаше на държавен чиновник. Затворих очи, преструвайки се на заспал.
Над главата ми нещо изщрака и се чу гласът на Генадий:
— Уважаеми пътници, компанията „Трансаеро“ ви поднася извиненията си за предизвиканото от техническа неизправност забавяне на полета…
Настаних се по-удобно. През салона пробяга стюардеса, вежливо шепнейки нещо на пътниците. За миг се спря пред мен, закопча колана ми и продължи нататък. „Боингът“ бавно се престрояваше за излитане.
— Щастлив съм да кажа „Добре дошъл на борда на нашия самолет“ на смелия космонавт Пьотър Хрумов, чийто героизъм спаси хиляди човешки животи — продължаваше да говори командирът. Всички пътници от бизнес класата охотно заръкопляскаха. Наложи се да отворя очи и да раздам още някоя и друга усмивка.
И все пак бремето на славата е преходно. „Боингът“ започна да се засилва, тромаво се издигна във въздуха и бавно зави. Пътниците застинаха в креслата си, гледайки мъжествено пред себе си. Погледнах периферно през илюминатора към изправената площадка на летището, въздъхнах и се отпуснах.
Скоро щях да си бъда вкъщи.
И щеше да се наложи да разкажа всичко не на кого да е, а точно на дядо.
Побиха ме тръпки.
Голяма е родната ми страна!
Дори когато летя на бърз американски самолет.
Полетът отне почти шест часа. Успях да се наспя, а по едно време, когато се събудих от ласкавия шепот на една от стюардесите, дори похапнах. Всичко щеше да е прекрасно… ако в момента из Земята не се разхождаше изчислител. Извънземен. Хитър и коварен враг, когото самият аз бях пуснал в родината.
Какви ги забърках…
Докато дремех, ми се присъни ужасен кошмар. Влечугоидът, опасан с ленти с патрони, пълзеше по язовирна стена. Малките очички проблясваха коварно. Подготвяше диверсия — в далечината се издигаха антените на командния център на СКОБ. Сега изчислителят ще взриви електростанцията, антените ще замрат, и лишената от отбрана Земя ще капитулира пред извънземните…
Вероятно като малък бях чел прекалено много книги за шпиони. В дома на дядо цяла стая е заета от рафтове с детективски и приключенски романи. При това той не просто ги чете — конспектира ги с компютър на коленете.
— Лайнерът ни захожда за кацане на летище Шереметиево-1. Моля да затегнете коланите, да загасите цигарите и да се приготвите за кацане…
В Москва тъкмо започваше да се стъмва. „Боингът“ се приземи и пое към терминала. Съседите ми бързо се приготвяха, опаковайки скъпоструващите костюми по телата си в не по-евтини шлифери и якета. Една възрастна дама ме дари със загадъчен поглед, дремещият ми съсед се огледа и спря очи върху мен. Видът му беше такъв, сякаш не разбираше как може да съм му съсед.