— Пьотър… — Командирът на полета излезе от кабината. — Съобщиха ми, че там те чакат репортери… Как си?
Очевидно отговорът се изписа на лицето ми.
— Да вървим.
Излязох от самолета заедно с командира и една от стюардесите. Тръгнахме по пистата към един от служебните входове. Въздухът беше влажен и тежък, като пред дъжд.
— Сега накъде си? — поинтересува се командирът.
— Вкъщи.
— В Звездния?
— Не, просто вкъщи. При дядо, в Переделкино.
— Посреща ли те някой тук?
— Само журналистите.
— Е, добре. Всичко хубаво. Ако някога летиш пак с нас — обади се в кабината.
Кимнах на летеца и му стиснах ръката.
— Може би и аз някой ден… — Командирът се усмихна смутено. — Подадох молба за зачисляване в космическата група.
— Нали приемат само военни летци? — попитах неуверено.
— Вече не. Преди седмица обявиха общ прием.
Интересно…
— Как е там, сред звездите? — попита летецът. Напълно сериозно, без никаква ирония.
Погледнах сградата на летището, сновящите автобуси, светлинките на кацащите самолети.
— Като тук, общо взето…
Влязохме в сградата.
Хубаво е да се върнеш вкъщи. Дори тъгата по джамп-еуфорията те напуска. Излязох през служебния изход, огледах се и тръгнах през чакалнята. Сновяха хора, пристигащи и тръгващи си от бившата столица на Русия, витрините блещукаха. На никого тук не му беше до космонавта, носил се в междузвездната пустота само преди денонощие.
И това беше прекрасно.
Канех се да взема такси, но още бях на изхода, когато дочух вик:
— Пьотър! Хрумов!
Догонваше ме командирът на „Боинга“.
— Мамка му… — Той спря, за да поеме дъх. — По дяволите… Едва те догоних.
— Какво е станало!
— Чака те кола. Щяха да ми откъснат главата.
— Какво означава това?
Летецът само махна с ръка, изразявайки досада. Излязохме от чакалнята на летището и ни обсипаха подмилкващи се гласове:
— Евтино… Закъде сте, момчета? Да ви хвърля до центъра?
Генадий се озъби на таксиджиите и поясни:
— Вчера ограбили някого от нашите. Така… качил се на случайна кола. Пребили го и го ограбили. И във фирмата издадоха заповед — прибирането от летището да става със служебен транспорт.
— Кого са пребили?
— Не знам. Сигурно на теб ще ти кажат.
Отидохме на служебния паркинг. Генадий се огледа.
— Ето там… Сивото волво. По дяволите, ако не те бях догонил…
Често съм използвал служебен транспорт. Но по-рано не ми бяха забранявали да се прибирам пеша.
Някак не ми се побираше в главата, че е възможно някой да ограби и пребие космонавт. Един от онези, които извоюват мястото в Галактиката на цялата Земя.
— Успех, Пьотър… — Летецът ми стисна ръката. — Ти си добър човек…
— Само че? — попитах аз.
— Какво? — Генадий се обърка.
— Добър човек си, само че…
Летецът кимна:
— Да, сигурно. Добър, само че прекалено изряден. И сериозен. Всичко хубаво.
Настаних се отзад. До шофьора седеше мрачен охранител от отряда за безопасност на „Трансаеро“.
— Хрумов? — уточни шофьорът.
— Да. Мен ли чакахте?
— Вече втори час. Полетът се забави. Накъде да карам?
— В Переделкино.
Шофьорът кимна.
— Аха. Карах те веднъж, помниш ли?
Кимнах за всеки случай.
— Бандюгите съвсем са се разпасали… — каза шофьорът. Колата изскочи от паркинга и се понесе по шосето. — Сега возим всички наши.
Слушах някоя и друга минута мнението му за частното извозване, самозабравилите се престъпници, поредните обещания на кмета Полянкин да се самоубие, а после неусетно задрямах.
Когато наближихме знаменитата вилна зона, вече съвсем се беше стъмнило. Шофьорът ме събуди и аз показах пропуска на охраната на входа. Настъпваше вечер, втора поредна вечер, но тъй като бях спал, имах усещането, че светлото време на денонощието се е съкратило до два-три часа.
— Сега надясно — командвах аз. — При вилата на Пастернак завийте…
— Коя е тя?
— Ето тази.
Шофьорът зави майсторски, после попита:
— Пастернак също е наш, от фирмата, нали?
Задавих се и не се сетих какво да отговоря.
— Не, онзи май беше Патерни… — размишляваше шофьорът. — А! Това беше някакъв писател, нали?
— Да — признах аз безпомощно. — Писател. Поет. Знаменит…
Доволният от своята образованост шофьор започна тихо да си подсвирква. Каменният тил на охранителя потрепна и той изрече с неочаквано мек глас:
— Не е красиво да си знаменит…6