Странно нещо са тези случайни срещи.
Колата спря пред вилата на дядо и аз излязох, стараейки се да видя лицето на охранителя. Но така и не успях — в купето беше тъмно.
— Благодаря, момчета — казах.
Волвото се отдалечи с леко бръмчене.
Останах насаме с къщата.
Не, ако кажа, че ме е страх от дядо, няма да е истина. Дори и като малък не ме беше страх. Страхуват се обикновено от бащите, така и трябва при децата. Само че аз така и не успях да разбера какво означава нежна майка и строг баща.
Родителите ми са се разбили. Тогава съм бил на две годинки. Разбили са се със самолет — гадната „тушка“, „ТУ-154“, самолетите, които би трябвало да бъдат спрени от полети още през деветдесетте години на миналия век. Дядо ми ме възпита — ако това изобщо може да се нарече възпитание…
Забавих се пред портичката. Тя не беше заключена — нали и без това Переделкино се охранява надеждно.
Не, щеше да се наложи да си понеса отговорността.
Бутнах портичката и влязох в градината. Светлинките на вилата се виждаха през дърветата — слаби на първия етаж, в антрето, и по-силни — на втория етаж, в кабинета на дядо.
Бях вече при самата вила, когато иззад дърветата изскочи безмълвна черна сянка и се хвърли към мен. Спрях се, позволявайки на Тиран да ме подуши. Попитах:
— Е? Позна ли ме?
Кавказката овчарка е сериозно куче. Тиран изучава пет секунди панталоните ми, после легна на пътеката. Искаше да му обърна полагащото му се внимание, калпазанинът. Не знам защо, но той така и не се научи да ме възприема като стопанин за всичките четири години на кучешкия си живот. По-скоро гледаше на мен като на другар в игрите, а понякога — като на инструмент за чесане на търбуха. Във всеки случай сега в кучешкия му поглед се четеше именно такова желание.
— Не, момче, много нагъл си станал. — Прекрачих през овчарката, извадих ключа и тръгнах да отключвам. Тиран с всички сили се правеше, че изобщо не е разочарован, а просто е легнал на пътечката да си почине.
Влязох във вилата и грижливо заключих вратата. Охраната си е охрана и кучето в градината също не яде напразно своя „педигри“, но ключалката все пак си е по-надеждна.
— Петя, уморен ли си?
Застинах в антрето, гледайки нагоре, към извитата дървена стълба. Треперещият старчески глас долиташе от кабинета. Дядо явно беше оставил вратата отворена, за да чуе кога ще вляза.
— Не, дядо!
— Тогава се качи.
Погледнах с лека тъга вратата на стаята си. Да можех сега да се строполя на мекото легло, малко раздрънкано и скърцащо, но нали точно заради това съм привикнал толкова към него… Да си пусна запис от шума на прибоя… или не, да отворя прозореца широко и да слушам шумоленето на градината…
— Пьотър Данилович! — изрева дядо.
— Идвам! — Втурнах се към стълбите.
Стъпалата бяха ниски и полегати, вероятно за да не правят по-бедна руската литература поради падащи по стълбите стари писатели. Направих пълен оборот, преди да се озова на втория етаж. Вратата към дядовия кабинет беше отворена, а от останалите стаи, отдавна затворени и заключени, сякаш лъхаше на тъмнина и самота. Все пак тук е мрачно… и как дядо живее без мен?
Андрей Валентинович Хрумов, бивш психолог и литератор, бивш участник в преговорите между Земята и галактическия Конклав, човекът, когото наричаха Химлер на Космическата ера, дебелият седемдесетгодишен старец, моят дядо…
Той седеше в старото си кожено кресло, някога светлокафяво, а в момента избеляло в тон с посивелите му коси. И ме гледаше безмълвно. На масата светеше екранът на лаптопа му, а в ъгъла на стаята, сложен на крехка етажерка с книги, бърбореше включеният телевизор.
— Какво има, дядо? — попитах тихо аз.
Дядо бавно се изправи, дойде при мен и ме прегърна. Аз съм с една глава по-висок от него, но отново се почувствах малък.
— Калпазанин… — прошепна дядо… — Петка… калпазанин… в началото предадоха, че си се разбил…
— Вярно ли? — ужасих се аз. Представям си какво му е било на дядо!
— Казаха, че си отклонил совалката от града и си се врязал в земята.
— И ти повярва?
Дядо отстъпи на разстояние една протегната ръка. Погледна ме в очите.
— Аз? Разбира се. Нима ти би постъпил различно?
Премълчах.
— Половин час чаках нови съобщения. Прекъснах телефона. После съобщиха, че совалката е направила аварийно кацане на шосе.
Дядо се засмя тихо, през кашлица.
— Тогава се успокоих. Да се разбиеш, спасявайки хора, можеш. Но при аварийно кацане — никога!
— Защо?
— Затова! — изръмжа дядо, отново минавайки към обичайния си тон. — Прегледаха ли те лекари?
— Разбира се!