— Сътресения, натъртвания, счупвания?
— Нали стоя тук? Не.
Дядо кимна, затътри се към креслото. Аз се настаних на твърдия виенски стол в ъгъла на стаята. От най-ранно детство обичах да седя тук и да гледам тихичко как дядо работи. Понякога той ми разрешаваше да донеса компютъра си, аз го поставях на края на масата и си учех уроците, докато той работеше. А ако беше в добро настроение, вечер свързвахме компютрите с кабел и играехме на някоя стратегическа игра…
— И така, разказвай — каза дядо, настанявайки се в креслото. — Не… почакай.
Той извърна поглед с леко смущение и извади от чекмеджето на масата големия кристален пепелник, лулата, кибрита и кесията с тютюн. Още когато влязох, усетих, че е пушил днес, но не го упрекнах.
Но отдавна не се беше случвало да трови организма си пред мен.
— При изработването на траекторията за кацане… — започнах аз, безнадеждно разглеждайки снимката на стената. На нея бяхме мама, татко и аз — още съвсем мъничък, къдрав и светлокос. Изражението ми беше глупаво и обидено.
— Чакай! — нареди дядо, разпалвайки лулата. — Не ми трябват подробности от кацането ти. Искам да знам какво се случи на Хикси.
Виж ти.
Но всъщност какво можех да очаквам от своя дядо?
— Взех стоката… кортризон…
— Петя, моето момче… първо искам да знам кой. Аларите, изчислителите или куалкуа? И говори свободно, никой не ни слуша.
— Изчислителите… — прошепнах аз.
Дядо пусна към тавана струя бял дим, ухаещ по-скоро на подправки, отколкото на тютюн. Кимна:
— Все пак разчитах на аларите… Те със сигурност ли не са замесени?
— Не знам… — признах аз, вече без да съобразявам нищо. — Като че ли не.
— Петя, учил съм те, че отрицанието никога не може да бъде достатъчно информационно наситено.
— Възможно е и да са.
— Прекрасно. А сега карай наред.
— Хикси. Товар — кортризон. Нормален старт. В момента на излизане в орбита се оказа, че по курса има крайцер… крайцер на аларите…
Дядо се заусмихва доволно.
Отхвърлих всякакви опити да се ориентирам в случващото се и се заех да му разкажа всичко. Накратко, когато ставаше въпрос за предисторията, и по-подробно, когато на сцената — ако малката кабина на „Спирала“ може да се нарече сцена — се появи изчислителят.
— Прекрасно — заключи дядо. — Повече от хубаво.
— Нищо не разбирам — признах си аз.
— Например?
— Какво общо имат тук аларите?
— Какво ти попречи да проведеш полагащия се оглед на совалката преди джампа?
— Крайцерът…
— Точно така. В резултат на извънредния джамп ти, първо — не си намерил изчислителя, второ — предприел си скок с лошо разчетена траектория. И си бил принуден да приемеш помощ от извънземен.
— Значи всичко е било нагласено? Той е лъгал? — Аз дори не се учудих.
Но дядо поклати глава.
— Защо да е лъгал? Съобщил ти е част от истината. В операцията по проникването на Земята участват не само живите компютри, но и войнствените гризачи.
— А на тях за какво им е?
— Петя, въздейства ти известният на всички космонавти факт — че бойните кораби на аларите са най-силните в Конклава. А не ти ли се струва странно, че аларите са принудени да държат толкова чудовищно огромен и разорителен флот? Те също са в капан, Петя. Както и ние, както и изчислителите. Те са бойната гвардия на Конклава. Тази роля може да устройва част от расата, но не и всички алари. Ако бяха войнствени по природа, отдавна щяха да са се самоунищожили или да са се захванали с всички останали извънземни.
Дядо се изкашля, изпразни лулата и се зае да я пълни наново.
— Създала се е класическата ситуация — изрече той доволно. — Има поне три раси в космоса, които не са доволни от сегашното състояние на нещата. Три раси, смятащи себе си за онеправдани, за роби, принудени да играят дадената им роля. Ако знаеше колко отдавна чакам този момент!
— А изчислителят? Как ще го намерим?
— Да го намерим? Защо? Той самият прекрасно знае как да ни намери. По-точно — да намери мен.
Ето на какво у дядо никога не съм гледал сериозно — на манията му за величие.
— Дядо, ти все пак не си секретар на ООН и не си президент на Русия…
— Кому са притрябвали тези длъжности? — изсумтя презрително дядо. — Мислиш ли, че бих сменил това кресло с креслото на Мбани Монтенебо или Алексей Шипунов? Ха!
— Мислиш, че изчислителят наистина е дошъл, за да види теб?
— Разбира се! Как нарича себе си? Карел? Карел Гот… — Дядо се разтресе от кикот. Изобщо не можах да разбера защо нарече изчислителя бог7.
— Дядо… — започнах аз жално. С горе-долу същия тон, както в детството, когато не можех да реша задачата си по диференциално смятане или не можех да запомня параграфите от Галактическия кодекс с официалното им трисмислено тълкуване и кръстосаните им препратки.