— Петя! Уморен си. Сега трябва да поспиш. А аз — да помисля…
Станах — когато дядо ме праща да спя, е безсмислено да се спори. Научил съм това от малък. И все пак попитах:
— Така че… ти не ми се сърдиш? Не ме смяташ за предател?
Дядо остави лулата и ме изгледа смаяно:
— Петя! Ти си се държал прекрасно! Направил си точно това, което е трябвало да направиш! Ако даваха Нобелова награда за възпитание, аз щях да съм безспорният фаворит за нея.
Побързах да се оттегля. Дядо има много слабости, но когато стане въпрос за Нобелова награда — по-добре да се махам. Иначе ще се наложи отново да изслушам историята за това как не я е получил, и всичко това заради страхливите чиновници, които не рискували да дадат заслужената награда на автора на „Манифеста на обречените“ и „Въведение в психологията на нехората“.
Най-накрая се наспах. В своето легло, в съпровода на долитащото през отворения прозорец шумолене на дъжда. И най-важното — бях успокоен от дядо. Щом той смята, че не съм направил беля, довеждайки изчислителя на Земята, значи всичко е наред.
Събудих се късно. Небето беше плътно обвито в облаци. Валеше, а отвън, някъде откъм верандата, приглушено проскимтяваше Тиран. Той си има цяла бърлога там, но очевидно сега му се искаше да е в човешка къща. Станах, разтърках очи, излязох в антрето, пуснах кучето вътре и се върнах да си доспя. Но сънят не искаше да се върне.
Тогава пуснах телевизора, и търкаляйки се в леглото, изслушах последните новини, записани преди час.
Говореха за небивало богата реколта в Нечерноземие, която по никакъв начин не успявали да оберат, за някакви митнически спорове с Велики Китай, за речта на президента на САЩ Мърфи… после споменаха и за мен. Извъртяха компютърна анимация на кацането на „Спирала“, някакъв непознат спец от Рускосмос изказваше версии за причините на недобре изчисленото кацане. После показаха кацаща совалка — не „Спирала“, а „Буран“, но кой от зрителите ще разбере това за три секунди? И мен, пируващ с шофьора на разбития „Икарус“. Хвалеха ме, при това доста. Изчервих се и изтрих този брой на новините от паметта на телевизора.
Днес може би ще ми позволят да си почина вкъщи. Компанията е деликатна по тези въпроси. А виж, утре ще започнат анализи в „Трансаеро“ и в Рускосмос, ще се налага да давам интервюта и да обяснявам на колегите си чудесата на своето спасение…
Леле-мале…
Отидох да се измия, качих се по стълбите, но в стаята на дядо все още цареше тишина, така че направих няколко сандвича в кухнята, взех чайника и се върнах в стаята си. На масата лежеше книгата на дядо „Място под звездите“. Отначало не й обърнах внимание, после забелязах, че обложката е малко по-различна. Названията на галактическите раси бяха станали повече — кървавочервените надписи на черния „космически“ фон. Оказа се, че това е ново издание, както се казва, „допълнено и преработено“.
Седнах при прозореца и докато си дъвчех сандвича, запрелиствах книгата. Като че ли нищо особено не се беше променило. Трите „постулата на Хрумов“, ехидни подигравки с американския астрофизик и ентусиаст на контактите Молдер, кратки и безпощадно лоши характеристики на всички известни на хората раси в космоса. Прелистих статиите за изчислителите и аларите.
Странна работа, за тези раси дядо беше писал направо с омраза! Ако се вярваше на текста, точно те бяха наши заклети врагове, или по-точно — най-опасните ни конкуренти.
Отворих на встъплението на книгата и се зачетох:
„Галактическото семейство — това не са просто общи приказки. Ние имаме право да смятаме деветте най-силни раси в космоса, живеещи заедно вече около хиляда години, за семейство. Остава само въпросът какви са в това семейство младите и слаби раси — аларите, човечеството, изчислителите, куалкуа, блещукащите, дженшовете, непроизносимите, прашните? Списъкът може да се продължи — броят на младите раси превъзхожда броя на силните почти с порядък. Разликата между силните и слабите на пръв поглед не е явна. Корабите на аларите са значително по-силни, отколкото флота на даенло. Изчислителите, безспорно, са по-интелектуални същества, отколкото хиксоидите. Но всички раси, които причисляваме към слабите, имат една незаличима дамга — тясната специализация.
И така, какви сме ние в Галактическото семейство? Деца или сираци?
Ако продължим да правим аналогии с човешкото общество, може да се приведе такъв пример. Родителите имат правото да насочват развитието на децата си в тези направления, които им се струват перспективни. Ние помагаме на детето с абсолютен слух да стане музикант, а момичето с добра пластика може да я очаква кариера на балерина. Ние имаме право — това са наши деца и обикновено ни е ясно какъв път ще им донесе по-голям успех в живота.