Но силните раси не са наши родители. И ролята на космически превозвачи, натрапена ни преди две десетилетия, не е мечта на човечеството.
Какво да кажем за човешките семейства, които взимат за възпитание безпомощни деца, изхождайки от собствените си потребности? Как се отнасяме към хората, които възпитават силно момче като дървар, гъвкаво и слабо — като чистач на канализацията, без да им дадат никаква възможност да избират своя жизнен път? Основата на човешката цивилизация винаги е била гъвкавостта и универсалността, при това не само в мащабите на обществата, но и на равнището на отделна личност. Сега сме сложени на прокрустово ложе. Още са живи онези, които мечтаеха за по-различно бъдеще за човечеството от това, което ни беше натрапено. Но когато се сменят още едно-две поколения, процесът ще стане необратим. В психологията на хората за дълго, ако не и завинаги, ще се укрепи предписаната им от силните раси роля…“
Затворих книгата и я оставих на масата. Заслушах се — отгоре се носеха неясни звуци, дядо беше станал.
Обича той да прави асоциации. А винаги ме е учил: „Не вярвай на сравненията! Не вярвай на лъжливите аналогии! Те говорят само за личността на автора, но никога — за същността на разговора!“ А самият той не се гнуси от тях. Или поне в масовите издания като „Място под звездите“.
— Петя! — дочу се отгоре. — Стана ли?
Когато се качих в стаята на дядо, той приключваше разговор по телефона.
— Да, Машенка… Благодаря, златенце. Жълт кантарион? Донеси, разбира се! Каква си ми познавачка на билките… И риган вземи. И бучиниш…
Дядо ме погледна накриво с лека досада, сякаш не очакваше, че ще дойда толкова бързо, преди да е свършил разговора си. Кимна към стола и продължи:
— Безсмъртниче не набра ли? Ох, колко жалко… А поне пасифлора? Душичка… Какво ли щях да правя без теб. Пасифлората ще ни свърши работа. Натоварихте ли? Е, чакам. Чакам. Най-накрая ще те запозная с Петя. Той седи тук до мен. Е, до после.
Странен беше този разговор. Дядо общуваше с непознатата ми Маша така, сякаш му беше любимата внучка. Само дето нямах нито сестри, нито първи братовчедки.
И дядо никога не е изпитвал интерес към лековитите билки, а и към цветята беше почти равнодушен. Изглежда, разговорът съдържаше намеци, код, известен само на двамата. Особено последната фраза, тази, че седя до него, ме караше да съм нащрек. Сякаш дядо даваше да се разбере: „Не мога да говоря свободно…“
Той остави слушалката и помълча за минута. После изрече:
— Маша е аспирантка от петербургския ми център. Много талантлива девойка. Гениална, няма да се побоя да кажа тази дума… в своята област, естествено.
— Във фитотерапията? — подхвърлих аз ехидно.
— Може и така да се каже. — Дядо въздъхна. — Петя, довечера ще имаме сериозен разговор. Много сериозен. Маша ще дойде следобед… Отдавна трябваше да се запознаете.
Господи, да не е решил да ме жени?
— Уви, изобщо не ни е до сватосвания… — Дядо, както винаги, отгатна хода на мислите ми. — Петя, можеш ли да отскочиш до града?
— Да, разбира се.
— Купи продукти. Нещо вкусничко. Вземи бутилка хубаво шампанско. Две-три шишенца „Бейлис“ и „Адвокат“. Половин фунт хайвер. Три зухри шунка без сланина. Ако намериш, и бетен хубаво телешко.
Отново се започна. Дядо обича да се забавлява по такъв начин — да раздава задачи на един дъх, при това давайки мерките за тежест, размери и качество в различни земни и галактически стандарти. Тренировка на паметта… все още помня как се кикотеше целият клас, когато аз, обсебен от набелязаните за след училище покупки, реших контролното по системата на изчисление на хиксоидите…
— Това ли е всичко? — уточних, след като дядо приключи.
— Да. Имаш ли пари?
Преброих наличните.
— Достатъчно са. Та какво смятаме да празнуваме днес?
— Твоето чудесно завръщане! — учуди се дядо.
— Извинявай, дядо — смутих се аз. — Разбира се. Аз да тръгвам?
Дядо въздъхна.
— Да. И да не забравиш да напълниш резервоара догоре, че в Москва пак има недостиг на бензин.
Кимнах и излязох от кабинета. Облякох шлифера си, подсвирнах на Тиран и излязох в дъжда. Гаражът ни е разположен много неудобно, далече от къщата, навярно се е предполагало, че към колата се прилага безропотен и непромокаем шофьор.
Скрих се от дъжда под козирката на покрива и докато се занимавах с катинара, Тиран възбудено се въртеше наоколо. Навярно се надяваше, че ще го взема със себе си. Но не. Първо, след такова нещо се налага тапицерията на седалката да се пере, толкова мръсотия се нанася. И второ, след като крадците в Москва са се самозабравили, нека поне вкъщи да има сигурен охранител.