— Чичо Петя!
Тиран заръмжа, решавайки, че е проспал възможна опасност. Хванах го за нашийника и махнах с ръка на момчето, подало се над оградата.
— Даваха за вас по телевизията.
— Е, и как беше?
— Яко!
Альошка беше син на бизнесмен, наемател или собственик на една от съседните вили. Добро дете.
— А къде бяхте, чичо Петя?
Сякаш не знае, хитрецът. Вече месец откакто при срещите ни се интересува кога ще летя за Сириус.
— На Хикси-43.
— Сириус?
— Аха. — Най-накрая се справих с катинара.
— Красиви ли са камъните там? — поинтересува се замислено Альошка.
Усмихнах се.
— Красиви са. Донесох ти няколко.
— О! — завика Альошка, подскачайки. — Благодаря, чичо Петя. Никой от момчетата няма сириуски камъни!
Сигурно е прекрасно да имаш такава колекция, когато си дете — малки късчета от други планети. Да ги взимаш в дланта си и да си представяш храбрите първооткриватели на далечни светове. Въздъхнах. Да, точно така, първооткриватели… ще дойде ли ден, когато Земята ще може да нарече някоя планета Земя-2?
— Намини по-късно — помолих го. — Сега трябва да отида до града.
Альошка явно се огорчи, но се постара да не го покаже.
— Добре.
— Искаш ли да се повозиш? — предложих аз.
— Не, имам работа… — Момчето вдигна над оградата ръката си, в която държеше голяма мрежа с дръжка за улов на птици. — Лов.
— И много врабци ли налови?
— Нито един. Наплашени са. — Альошка въздъхна. Едва ли изпитваше недостиг на джобни пари, по-скоро това беше от страст към спорта. — Чичо Петя, а извънземните изобщо ли не ги ядат?
— Не. Чуждопланетният органичен живот е отровен.
— Че какъв чуждопланетен живот е това?
— За извънземните е чуждопланетен, глупчо.
Альошка се плесна по челото.
— Летящите животни са огромна рядкост в Галактиката, колкото и да е странно — обясних аз. — Отглеждат ги за красота. В огромни кафези, за да могат да летят. Всъщност при извънземните птиците си живеят по-добре, отколкото тук, на Земята.
— Това е чудесно — каза момчето сериозно. — Аз не бих ги ловил за храна. А ще поиграете ли довечера с мен? Донесоха ми една игра… такава… фруктална…
— Фрактална.
— Да! Плаваща фрактална графика със свръхвисока резолюция. Уо!
— Ще видим. Ако дядо ми разреши да заема телефона — ще се сразим.
Альошка кимна с разбиране — познати проблеми… Махнах му с ръка и тръгнах да изкарвам колата.
Глава 5
Дядо беше прав за бензина. Във всеки случай забелязах, че из московските улици има малко коли. Отначало тръгнах направо към „Елисеевски“8, после си спомних за молбата на Елза Шрьодер. Слава богу, бях си облякъл пак трансаеровската униформа и писмото търпеливо чакаше във вътрешния ми джоб. Въздъхнах, направих обратен завой, тръгнах назад по „Огарьов“ и паркирах старата жигула „дванайсетка“, която дядо не беше сменял от патриотични съображения, пред Главната поща.
Не вярвам в скоростта на нашата поща. По-добре да пусна писмото тук, ще пристигне по-бързо до Франкфурт.
Пуснах жетон в брояча на тротоара, плащайки паркинга, и тръгнах бързо към сградата на пощата. Няколко минувачи ме погледнаха с явен интерес, но, изглежда, никой не ме позна.
Славата е нещо преходно. Е, ако бях отклонил падащата „Спирала“ от Москва, жителите на бившата столица щяха да ме разпознават дълго време. А така…
Наложи се и да доплатя за писмото. Размених „спейс-доларите“ за рубли, залепих на плика две марки от по трийсет копейки и пуснах писмото в кутията. Здравей, господин Шрьодер, порядъчен немски буржоа. Твоята красавица скучае и ти праща поздрави.
Глупаво беше да си взимам колата от паркинга. Минах през подлеза и се озовах в ароматната вътрешност на „Елисеевски“.
Изобилието от вкусна храна е приятно зрелище. По принцип съм равнодушен към гастрономичните новости, но някакви древни инстинкти започваха да изхвърлят адреналин в кръвта и да нашепват: „От всичко! От всичко — и по повече!“
Борейки се с инстинктите, започнах да обикалям щандовете. Първо попаднах на шунката — без сланина, както искаше дядо. Кимнах на усмихващата се продавачка и след като направих наум простите изчисления, изстрелях:
— Седемстотин трийсет и два грама деликатесна шунка, моля…