Навярно не трябваше да изпълнявам толкова буквално молбата на дядо за „три зухри“…
Усмивката на девойката стана напрегната, но тя все пак се опита да изпълни молбата ми. На виртуозността й можеше да се завижда — розовият пласт легна върху кантарчето и тя се поинтересува:
— Седемстотин и трийсет. Да добавя ли?
Чувствайки се като негодник, аз поклатих глава:
— Не, благодаря. Аз… пошегувах се.
Като се усмихваше измъчено, девойката опакова шунката, аз платих и продължих нататък, заричайки се в бъдеще да казвам по-кръгли числа. Това не са преговори по междузвездна търговия и не е изчисляване на джамп… това е просто луксозен магазин за хранителни стоки.
… След четвърт час бях купил всичко. И ликьорите, и бетен хубаво телешко. Изскочих от гастронома с два пакета под мишница, тръгнах по тротоара и ме спря тих глас:
— Синко…
Старицата стоеше на пет метра от входа. Явно нарочно, за да не забележи охраната веднага просякинята. Класическа беднячка — с чисти, но вехти дрехи, стара-престара… Дядо винаги е казвал, че просещите край луксозни магазини не са по-бедни от учителите или районните лекари… но въпреки това продължаваше да им дава.
Спрях се и аз. Посегнах към джоба си.
Старицата гледаше ту към мен, ту към входа на магазина. Зрението й явно още го биваше, въпреки възрастта.
Подадох й банкнота от една рубла. Би било много грозно да търся из джобовете си копейки, при положение, че току-що съм напазарувал за сто рубли.
— Космонавт ли си, синко? — попита бабата. По-скоро утвърдително, отколкото въпросително. Куртката ми беше прекалено характерна.
— Да.
— Кажи… — Старицата отново се огледа и успокоена от липсата на милиция, продължи: — Ти си бил там…
Нима е вярваща?
— Там, в чуждите звездни системи… Ти не си просто пилот, нали?
— Просто пилот съм, бабо. Превозвач.
Нещо ми пречеше, след като се бях откупил с една рубла, да прекъсна старицата и да си тръгна.
— Все едно… — Сбръчканото старческо лице се усмихна леко. — А аз помня още Гагарин… когато беше жив… живях при комунизма.
Дядо ми е казвал, че през миналия век така и не са построили комунизъм, но това не е въпрос, по който да споря с просякини…
— Синко… — Сухата длан ме хвана здраво за китката. — Ти си добър. Хубав човек. Кажи на старицата… нали няма да ме излъжеш?
Пръскаше ситен дъждец, искаше ми се по-бързо да се мушна в топлата вътрешност на жигулата, но при вида на тази старица с непокрита побеляла коса ми стана твърде неловко.
— Няма да излъжа.
— Кажи, очаква ли ни поне нещо добро? На мен ми е вече все едно… — Усмивка, снизходителна като есенен дъжд. — Но имам правнук… и внук, макар и самата аз да се съмнявам понякога в това…
— Какво имате предвид, бабо?
Старицата поклати глава:
— Нима не разбираш? Имаш умни очи… Винаги са ни говорили за велико бъдеще. За щастието на човечеството. Нали съм строила комунизъм… после капитализъм… опитвах се… Всички ние сме търпели заради това. Заради бъдещето, заради щастието… Сега вие строите звездно бъдеще. Момче, вярваш ли, че не е напразно?
— Иска ми се да вярвам — прошепнах.
В този момент от течащия по тротоара ручей от минувачи изскочи милиционер със сив дъждобран. Спря се, изгледа старицата, козирува ми и каза:
— Пак ли?
Старицата отстъпи назад.
— В районното ли искаш? — продължаваше милиционерът.
Бабката заотстъпва бързо. Милиционерът се спусна към нея, но аз го хванах за рамото.
— Остави я!
Слава богу, че всички руски космонавти са на двойно подчинение. Не само към фирмата-превозвач, но и към Рускосмос. А това на практика си е военна организация.
И моето звание майор от ВВС, след указа за тригодишна давност на президента Шипунов, означава нещо и в системата на МВД9.
Но милиционерът не изглеждаше нито ядосан, нито разочарован.
— Вие сте космонавт — изрече той утвърждаващо. — Не мислете, че съм… такъв…
Той беше още съвсем младо момче, този московски милиционер. И, изглежда, не беше негодник като онези, които прибират пари от всеки търговец и гонят просяците.
— Тази старица просто не е с всичкия си… Вечно стои тук и досажда на космонавтите. С въпроси като: „Как е там, сред звездите?“, „Какво ни очаква?“. Болна е…
Погледнах го в очите. Честни очи, просто съвсем млади. Дори по-млади и наивни от моите.
— А може би единствено тя е нормална, сержант?
Той като че ли така и не ме разбра…
Хвърлих продуктите на задната седалка, поседях минута, облегнат на волана.
Вярвам ли в нашето бъдеще?
Бавно обърнах глава и хвърлих поглед към тълпата. Като с камера заснех общия план, а после затворих очи и разгледах картината.