Вярват ли тези хора в звездното бъдеще на човечеството? Необходимо ли им е то на тях, затънали в транспортни проблеми, спиране на парното вкъщи, режим на тока и скъпо струващи продукти? Какво им е дал космосът — освен страх от чуждите светове и измъчената гордост на планетата Земя, че нейните космически кораби са най-бързите в Галактиката…
Натиснах педала с крак и двигателят изрева. Понесох се по „Огарьов“ с ясното желание да се измъкна по-бързо от града…
По-добре никога да не бях излизал от вкъщи. Переделкино — Звездния — Свободния — Галактиката… Прекрасен маршрут. От уюта на дядовия дом в академичния покой на столицата на руската космонавтика, а после — в суетата на космодрума… а след това — джампът.
Джампът! Приказната еуфория на скока и невъобразимо далечните светове, недостъпни дори за въображението. Поне на мен космосът ми е дал страшно много.
Нима съм виновен за това, че именно аз седя в пилотското кресло, преодолявайки междузвездните бездни?
Изтичах от гаража до къщата под ленивия дъжд, който така и не беше решил дали да завали с пълна сила, или да спре. Оказа се, че вратата не е заключена, а антрето е обсипано с пакети, картонени кутии, обемисти чанти. Ако се съдеше по количеството им, при нас беше дошло на гости голямо семейство или експедиция от алпинисти се беше спряла преди изкачването на връх Демокрация. Целият багаж беше мокър — значи непознатите гости току-що бяха пристигнали.
Отсъствах по-малко от три часа, а къщата бе станала като чужда!
Тръгнах към кухнята, лавирайки между кутиите.
— Петя?
— Да, дядо? — отговорих аз както обикновено.
— Оставяй продуктите и се качвай.
Нещо в мен не издържа. Или се бях уморил от такива разпореждания от втория етаж, или си спомних за старицата при магазина… Хвърлих торбите на пода и тръгнах нагоре. Едва по средата на пътя осъзнах, че без изобщо да се замислям, бях пуснал първо торбичката с месото и шунката, а вече върху нея — втората, с бутилките.
Не мога дори една истерия със счупване на бутилки да направя!
Въздухът в стаята беше свеж — очевидно дядо беше проветрявал скоро. Чуваше се тиха музика, някой от композиторите на италианския барок, Корели или Манфредини. Всичко беше повече или по-малко, както обикновено.
Първата изненада бе, че дядо седеше на моето място, на стола. А креслото беше заето и това вече бе втората изненада. Там, преметнала по мъжки крак върху крак, седеше млада жена на двайсет и пет. Много сериозна, с грубовато скулесто лице, събрани в тънка опашка коси, с дънки и домашно плетен пуловер.
Ето това винаги ме смущава — грозноватите девойки.
Започвам да изпитвам някаква вина пред тях. „Не е красиво да не си красив“, ако мога да си позволя тавтологията и да рискувам да перифразирам думите на поета. Разбира се, не може всички жени да бъдат манекенки и победителки в конкурси за красота. Но ако една млада девойка така откровено плюе на собствената си външност, някой е виновен за това.
И винаги се чувствам така, сякаш този някой съм аз.
— Петя, запознай се. — Дядо стана. — Това е Маша. Най-добрата ми сътрудничка.
— Много съм слушала за вас. — Маша ми подаде ръка, без да става. Ръкостискането й беше силно, приятелско. Гласът й — отривист и рязък. — Мисля, че ще се сработим.
— Много ми е приятно — измънках аз.
Дядо ми кимна към своето легло — в стаята нямаше къде другаде да се седне.
— Пьотър, не знам доколко си в течение на плановете… — започна Маша. — Нали нямаш нищо против да минем на „ти“?
— Нямам…
— И правилно. Не обичам формалностите. И така, Андрей Валентинович ме въведе набързо в ситуацията… — започна Маша.
— Извинете…
Маша повдигна вежди.
— Извинявай, ти психолог ли си? — попитах аз.
Маша погледна накриво дядо.
— Аз съм виновен — каза дядо. — Петя изобщо не е наясно със ситуацията. Очаквах началото на събитията след половин година или година…
— Аз съм техник — каза Маша. — Физик по образование, но работя повече като техник. Преди три години Андрей Валентинович ме взе на работа… — Отново поглед към дядо, той кимна. — Занимавах се с разработката на методи и средства… ъъъ… за общуване с извънземни.
— Методи за убийства и мъчения — каза меланхолично дядо.
Нещо ми просветна в ума.
— Бучиниш? Жълт кантарион? Риган? Пасифлора? Докара ли всичко, Маша?
Маша кимна, сякаш не забелязваше иронията ми.
— Дядо! — извиках аз. — Какви ги вършиш?
Бих могъл да заподозра дядо в желание да убие извънземно. Но не в такива… почти промишлени мащаби!