Можеха да го вкарат в затвора за неколкостотин години — дори само заради тези приготовления.
— Нали няма да ме изпортиш, синко? — попита дядо.
Безмълвно погледнах към тавана и ъглите на стаята.
— Всичко е проверено — изрече Маша равнодушно. — Всички „бръмбари“ са намерени отдавна и са свързани с компютър с имитационни програми. Андрей Валентинович го следяха ФСБ, МВД, Рускосмос, ЦРУ и Мосад. Но за тях в момента дядо ти ни говори за коварството на извънземните и ругае президентите.
— Дядо, ти си полудял! — възкликнах аз. — Какво, да не си решил да хванеш изчислителя и да го измъчваш?
— Няма за какво да го хващам, той сам ще дойде — махна с ръка дядо. — А дали ще го измъчвам… зависи от ситуацията. Ще видим.
Маша ме гледаше с любопитство и това ми върна самообладанието.
— Дядо, не си прав — казах. — Изобщо не си прав. Оставяш се да те водят емоциите.
— Аз? — засмя се дядо. — Какви ги говориш, Петя… Отдавна не мога да си позволя този лукс — да се ръководя от емоциите си. Ръководя се само от точните изчисления. Вместо да спориш напразно, по-добре помогни на Маша да приготви яденето. В края на краищата свободното време може да се използва и по приятен начин.
Той се усмихна на двама ни и придърпа към себе си лаптопа. Сякаш даде да се разбере, че разговорът е приключил. Все пак в мен беше останало някакво послушание — станах и излязох подир Маша. А тя вървеше към кухнята толкова уверено, че нямаше никакво съмнение — често е била тук.
В дните, когато съм карал земни боклуци, за да ги обменям за извънземни боклуци…
Ах, дядо!
— Готвенето не е женска работа — каза Маша.
Тя с такова ожесточение удряше с дървеното чукче по бъдещите пържоли, сякаш пред нея беше филе от извънземни.
— Естествено, че не е женска — съгласих се аз. — Най-добрите готвачи винаги са били мъже.
Маша ме погледна накриво, но не започна да спори. Половин час двамата дружно, макар и в пълно мълчание, се занимавахме с приготвянето на обяда. После тя заговори отново:
— Завиждам ти, Пьотър. Да си внук на Андрей Валентинович — това е голямо щастие.
— Знаеш ли, аз някак нямах възможността да избирам и сравнявам…
Маша ме изгледа подозрително:
— Подиграваш ли ми се?
— Не, какви ги говориш.
— Имам проблеми с чувството за хумор — призна си самокритично тя, докато разпалваше огъня под тигана. — Имай го предвид, Петя. Ще работим заедно, трябва да отстраним възможността за конфликти…
— На мен ми е трудно да работя с когото и да било. Креслото за втори пилот при мен е свалено, вместо това там има джампър.
Спомних си старата „Спирала“ и се натъжих.
— А често ли си преживявал джамп?
— Петдесет пъти.
— Наистина ли прилича на оргазъм?
— Н-не… предполагам.
— Нямаш с какво да сравняваш ли?
Какъв кошмар! Има проблеми с чувството за хумор, но не и с непосредствеността.
— Има с какво. Просто това е нещо съвсем различно. Все едно да те молят да сравняваш вкуса на портокал и концерт за орган на Бах.
— Ще избера портокала — заяви решително Маша. — Така. Да вървим да разопаковаме багажа.
Двайсет минути разопаковахме кутиите и чантите. От тях изскочиха блокове от електронна апаратура, намотани кабели и детектори, загърнати грижливо в хартия и памук, сякаш бяха играчки за елха.
— Когато твоят пътник се появи — каза Маша, — го очаква неприятна изненада. Тук има датчици с псевдоразумен блок за разпознаване, магнитни сензори, инфрачервени детектори, активни радиосистеми, измервачи на електрическо поле… Никой няма да мине незабелязан.
— Имаме куче — предупредих я за.
— Ще го затворим. Не, не бива. Ще вкараме кучето в списъка на разрешените обекти.
От време на време Маша тичаше до кухнята и аз използвах възможността да огледам по-внимателно творенията й.
Всичко беше направено ръчно. Явно не беше серийно производство.
Но бе много прецизно.
Възможно ли е един човек да сътвори всичко това, дори и да използва готови схеми и разработки? И двойно по-интересен въпрос — може ли да се скрие такова нещо от съответните органи? Които старателно пресичат всяко недоволство от извънземните?
Не вярвам в гениалността на побърканите учени!
Затова пък вярвам на дядо. А той вярва на Маша…
— Пуснах газта — съобщи Маша, връщайки се от кухнята. — Да вървим да разположим детекторите.
Излязохме на дъжда и се заехме да слагаме детекторите из територията на вилата. Не особено трудна работа, всичките бяха с радиопредаватели и не беше необходимо да се опъват кабели. За половин час осеяхме повехналата трева, стъблата на дърветата, оградата и пътеките със стотина пластмасови устройства, маскирани предимно като камъчета и сухи клончета. Маша скри няколко от детекторите в доста гадни на вид предмети. Знаете, има такива магазинчета, където продават памперси петдесети номер, „отрязани пръсти“, „истинска кръв“ и други неща за забавление на петокласници и възрастни със слаби умствени способности… Трябваше да призная, че изкуствените кучешки екскременти изглеждаха напълно правдоподобно.