После Маша седна в антрето с преносимия пулт, а аз разведох объркания Тиран из територията. Той не обръщаше никакво внимание на провокационно изглеждащите датчици — миризмата не беше същата.
Когато се върнахме, и двамата мокри и не получили никакво удоволствие от разходката, Маша кимна със задоволство:
— Прекрасно. Кучето може да се разхожда безпрепятствено.
Тя без никакъв страх потупа Тиран по муцуната и аз се убедих, че двамата се познават отдавна.
— Ще се възползвам от твоята баня — съобщи Маша, взе най-дребната и неугледна чанта и отиде да се къпе. На мен ми оставаше само да чакам, така че се качих горе.
Дядо седеше пред компютъра и удряше по клавиатурата с вида на поет, на който му е дошъл рядък миг на вдъхновение.
— Разположихме охранителната система — казах аз.
— Браво…
— Дядо, мислиш ли, че ще сработи?
Той ме погледна замислено.
— Изчислителят може да препрограмира дори „черната кутия“ в совалката…
— Трябва да изхождаме от това, че извънземните не са всесилни — отвърна дядо с леко раздразнение. — Иначе ни остава само да се примирим със статуквото…
— А толкова ли е лошо това?
— Не си съгласен с моята позиция? — изуми се дядо.
— Общо взето съм съгласен. — Спомних си московските улици почти без коли, мрачните, напрегнати лица на минувачите, побърканата просякиня. — Разбира се, ние загробваме икономиката на страната… не, не на страната, на цялата планета. Дори и Испания, Португалия и Бразилия да построят космодруми… това е ненормална ситуация.
— И? — окуражи ме дядо.
— Всички тези аварии… разправят, че в Приморието екологията е отишла по дяволите… Да, не можем да издържим на това темпо. Но дядо, ако се решим да противодействаме активно, извънземните могат да унищожат цялата Земя!
— Никога. Кокошката, която снася златни яйца, не я правят на бульон. Дори и да клъвне стопанина по ръката.
— Фалшива аналогия — казах аз.
— Да допуснем, че е фалшива. Но същността си остава. Опасност има само за нас, Петя. Ако направим някоя глупост, могат да ни подведат под наказателна отговорност, да ни пратят да сечем дърва. — Дядо се изкикоти, сякаш си представяше себе си с брадва в ръка и в сняг до колене. — А на майката Земя нищо няма да й стане.
— Дядо, надявам се, че знаеш какво правиш.
— Да.
— Никога не си ме лъгал, дядо. Вярвам ти. Но ме е страх.
Дядо извърна поглед.
— Всичко ще бъде наред, Петя. Но без твоето участие целият план ще се провали. Разбираш ли?
Кимнах. Какво да се право, дядо замисля и разиграва многоходовите си комбинации за много години напред. Глупаво е да се опитвам да го разубедя за един ден.
— Сприятели ли се с Маша?
— Ами… донякъде.
— Интересно момиче — каза дядо.
— Да, умна е — изцедих аз единствения възможен комплимент. Дядо почувства напрежението в гласа ми и възкликна:
— И само това?
— Чистоплътна е — изтърсих, вслушвайки се в шума от водата на първия етаж. Колкото и да е странно, дядо се закикоти:
— Петя, понякога ме смайваш.
— Ти мен също, дядо. Отдавна ли се познавате?
— Отдавна. Аз имам много странни познанства, Петя.
И в този момент аз се сепнах.
— Дядо… Имаш много поздрави от Данилов!
— От Александър Олегович? — Дядо плесна с ръце. — Да, нали той те е посрещнал…
— Не само поздрав — вече съвсем отчаяно прошепнах аз. — Той прати нещо за теб… а аз така и не си отворих дипломатическото куфарче.
— Донеси го тук — изкомандва дядо. Той някак се напрегна целия. — Донеси го, без да го отваряш!
Хукнах надолу. При вратата скимтеше Тиран и дърпаше дръжката с лапа. Отворих му и кучето изскочи в градината. Нека се натича, дъждът поспря… Може пък да задейства някой датчик — Маша е прекалено самоуверена.
Докато търсех дипломатическото куфарче, от банята долиташе плискане на вода и пеене. Маша имаше добър слух. С гласа, уви, беше по-зле.
Качих се с куфарчето в ръка при дядо. И се вцепених.
Той беше станал от креслото си и беше облякъл странен найлонов халат. Прозрачен, двуслоен, при това между двата пласта имаше тънка като паяжина медна мрежа. Лицето му беше прикрито от прозрачен шлем, също с телена решетка.