А в ръката си държеше малък метален агрегат със зелено-кафяв цвят. Антена със сложна форма, два двупозиционни прекъсвача и екранче.
— Куфарчето — на масата! — изкомандва той изпод забралото. — И се отдръпни.
— Дядо, какво е това? — попитах аз.
— Не знам, нали не съм истински заварчик, намерих това на строежа. — Дядо явно отвърна с цитат, само че не разбрах откъде10. — Това е индикатор за органични същества, синко.
На леглото беше захвърлен отворен куфар, явно донесен от Маша. В него бяха останали още доста най-различни непознати устройства.
— Да видим… — прошепна дядо и щракна прекъсвача.
Екранът засвети в червено.
— Твоят изчислител може ли да се побере в куфарчето? — попита дядо невинно. И всичко в мен изстина още повече.
— Не… Не знам…
— И никой не знае — съгласи се дядо. Без да откъсва поглед от куфарчето, той се дотътри до леглото и взе нещо, много приличащо на оръжие. Ръкохватка, спусък и конусовидна цев. Изглежда, оръжието не беше огнестрелно — цевта приличаше на антена.
— Не бива! — възкликнах аз и в този момент дядо натисна спусъка. Не стана абсолютно нищо, само в ушите ми се появи лек звук, който сякаш нямаше източник.
— Това е прототип на парализиращ излъчвател — каза дядо, отмествайки оръжието. — Еднозаряден. Действа на всички земни форми на живот.
— А на извънземните?
— Сега ще видим.
Дядо се приближи към масата и отвори куфарчето. Вътре имаше няколко малки пакета — с моя багаж и сувенирите. И един голям.
Дядо го разгърна много прецизно и внимателно.
Въздъхна и седна в креслото. Зае се да сваля прозрачния шлем.
— Саша все още помни колко обичам червената риба… — каза той. — Искаш ли, Пьотър? Добре осолена… освен това и парализирана сьомга.
Отхапах парче от рибата, сдъвках го.
Риба като риба. Странното оръжие не беше повлияло на вкуса й.
— Добра сьомга, дядо… — казах. — Какво ти е?
Той седеше, хванал главата си с ръце и гледаше в куфарчето.
Погледна тъжно към мен.
— Мислиш ли, че не ме е страх, Петя? Мислиш ли, че нощем не ме преследват кошмари? Нерви, Петя… Вече си мислех, че няма да доживея този ден… няма да успея… сам.
По стълбата се чуха стъпки и дядо се сепна.
— Иди да се изкъпеш. Ние с Маша трябва да поговорим.
Заобиколих застиналата на вратата девойка — тя беше с халат и кърпа на главата.
— Воювахме тук — любезно съобщих аз.
Къпах се дълго и с удоволствие. Сякаш можех да изстържа от тялото си всички неприятности и изненади от последните дни. И да си върна предишното спокойно състояние на духа.
Все пак бях свикнал с увереността — в себе си и в утрешния ден. Още от малък знаех — на света го има дядо, чиито ехидни реплики се публикуват на първите страници във вестниците, дядо, с когото идват да се съветват депутати и бизнесмени. Зад него — като зад каменна стена. Не, той никога нищо не ми е натрапвал. Аз сам си избирах курсовете, които записвах в училище, спортните секции, в които ходех да се занимавам, сам реших да стана военен летец, после се преместих при космонавтите… но дядо винаги е бил готов да помогне.
Интересно, а има ли в Галактическото семейство внуци?
Усмихнах се, започнах да си подпявам нещо, после си спомних за немузикалното пеене на Маша и млъкнах.
Музицирането в банята е почти порок.
Хубава аналогия беше привел дядо в книгата си, за децата и сираците. Обидна за човечеството, но отдавна ни е време да се научим да се обиждаме.
Но нали всички аналогии са лъжливи?
Нещо ме подтискаше. Някакъв студ се беше стаил в гърдите ми и докосваше нервите ми с тънки паякови пипалца. И не можех да го прогоня с горещия душ.
Сякаш бях подминал нещо важно. Извърнал се бях, без да желая да го видя…
Пфу, това вече някаква неврастения ли е? Всичко ми е наред. Доколкото е възможно, разбира се.
Изтрих се с меката стара хавлиена кърпа, взех от рафта сешоара и леко си подсуших косата. Маша или се беше притеснявала да го използва, или не го беше забелязала. По-скоро не го е забелязала. Трябва да й го предложа. Странно момиче…
Интересно, дали ме е харесала? Не като внук на обожавания Андрей Хрумов, а просто като човек?
Надникнах дали няма някой в стаята ми и излязох от банята. Маша е безцеремонна девойка, може да нахълта без да чука. А аз не съм свикнал с това. Сигурно още от петгодишна възраст съм се научил аз да съм си господар в стаята. Ако не искам, дядо не влиза тук. По-късно прочетох в една от книгите му, че загубата на „личната територия“ води към анормално развитие — както при отделния индивид, така и в нациите или расите. Дядо имаше предвид човечеството, неспособно понастоящем да контролира Земята. Прогнозираше до какво ще доведе това в края на краищата, правейки доста рисковани аналогии с историите на различни народи. Но вероятно прилагаше убежденията си и към мен.